— Никога ли не си виждал как се вдига котва? — Том Плат запита Харви, който зяпаше към мокрия фок.
— Не. Къде отиваме?
— Преди да е изминала седмица, откакто си с нас, трябва да разбереш, че сме тръгнали да ловим риба и да закотвим кораба. Сега всичко ти е ново, но не се знае какво може да ни се случи. Например аз, Том Плат, никога не съм мислил…
— Това е по-добре от четиринайсет долара на месец и куршум в корема — обади се от щурвала Трууп. — Отпусни малко кливера!
— Предпочитам доларите — отвърна морякът от бойния кораб, който оправяше големия кливер с дървена рейка, завързана за него. — Но не мислехме за парите, когато отивахме на война с „Мис Джим Бък“. На излизане от Бофърт, при Форт Мейсън, се изсипа градушка от гранати върху кърмата и над главите ни забушува истинска буря. Ти къде се намираше тогава, Диско?
— Тук или някъде наоколо — отговори Диско, — печелех си хляба в дълбоките води и избягвах южните капери4. Съжалявам, че не мога да ти осигуря гореща стрелба, Том Плат, но предполагам, че вятърът ще ни догони, преди да стигнем източния бряг.
Откъм носа на кораба сега се чуваше постоянно удряне и тропане, следвано от плътен тъп звук, който идваше от струйките вода, които дрънкаха по бака. От такелажа се стичаха лепкави капки и хората се оттегляха откъм подветрената страна на кабината — всички, освен чичо Солтърс, който стоеше вдървено на предния люк и гледаше опарените си ръце.
— Предполагам, че рейките ще издържат — каза Диско, поглеждайки с едното око към брат си.
— Аз мисля, че това няма да стане в никакъв случай. Какъв смисъл има да хабим платната? — отговори фермерът — моряк.
Щурвалът едва забележимо играеше в ръцете на Диско. След няколко секунди свистящият гребен на една вълна се стовари върху шхуната диагонално, удари чичо Солтърс и го намокри от глава до пети. Той се изправи, изтръска се и отиде напред, където го настигна друга вълна.
— Виждаш ли как татко го гони из цялата палуба — каза Ден. — Чичо Солтърс си мисли, че неговата четвърт част са платната. През последните две пътувания татко го оставя да се къпе. Ей! Хвана му цаката! — Чичо Солтърс се беше подслонил при предната мачта, но го удари още една вълна. Лицето на Диско беше така безизразно, както и кръгът на щурвала.
— А може да е по-добре, ако се закрепят с щати, Солтърс — каза Диско, като че ли не беше видял нищо.
— Опъни си тогава старото платно — извика жертвата сред дъжд от пръсти. — Само не обвинявай мене, ако стане нещо. Пен, я слез долу и си изпий кафето. Трябва да имаш повече разум и да не се мотаеш по палубата в такова време.
— Сега ще сърбат кафе и ще играят на дама цяла вечност — каза Ден, когато чичо Солтърс избута Пен в предната кабина. — Изглежда, че всички ще правим това известно време. Няма нищо по-празно от стоенето тук, когато не се лови риба.
— Хубаво, че го каза, Дени — извика Дългия Джек, който обикаляше и се чудеше с какво да се развлече. — Съвсем забравих, че имаме нов пътник на борда. Няма мързел, който въжето да не може да излекува. Прехвърли го насам, Том Плат, да го науча.
— Този път вече не е мой ред — се изкикоти Ден. — Трябва сам да се научиш. Татко започна да ме учи с края на едно въже.
В продължение на един час Дългия Джек се разхождаше след жертвата си нагоре-надолу и учеше Харви, както казваше на „неща, които трябва да знае всеки рибар дори ако е сляп, пиян или сънува“. На седемдесеттонна шхуна с една мачта няма много принадлежности, но Дългия Джек притежаваше дарба да обяснява. Когато искаше да привлече вниманието на Харви към фаловете на форпика, той забиваше пръстите си в тила на момчето и държеше така половин минута. Той наблягаше върху разликата между носа и кормилото част на кораба, като разтъркваше носа на Харви, изминавайки няколко фута по дължината на утлегара, и указанията за всяко въже се запечатваха в главата на Харви с края на самото въже.
Урокът щеше да бъде по-лесен, ако палубата беше съвсем пуста. Но там, изглежда, имаше място за всичко, освен за хора. Напред лежеше брашпила с неговите тали, вериги и конопени въжета, които правеха придвижването крайно неудобно: коминът на бака, буретата при люка на бака за събиране на черния дроб на рибата, зад тях беше утлегара, а прикритието на главния люк заемаше цялото пространство, което не се използваше за помпите и кошарите за риба. След това идваше гнездото за лодките, откъдето халките за привързване към пристана се удряха в квартердека, отзад се намираше кабината, наоколо бяха разхвърляни ведра и най-различни неща, а най на края се издигаше осемнадесетметровия утлегар, който разделяше шхуната надлъжно, и те трябваше да се навеждат всеки път, когато им се налагаше да минат на другата страна на кораба.