— Сякаш е пред публика. Гледай, не ти ли прилича на Патрик Хенри8 — пошегува се Ден.
Шхуната се олюля на една вълна и жестикулираше с утлегара на кливера. „А колкото се отнася до мене, дайте ми свобода или смърт!“
Хоп! Тя се намести в лунната пътека, правейки реверанс с горд замах, и той щеше да бъде още по-внушителен, ако зъбното колело не се изкикоти с присмех.
Харви се изсмя:
— Ама тя изглежда като жива.
— Стабилна е като къща и суха като херинга — каза ентусиазирано Ден, когато премина по палубата под дъжда от пръски. Пази се, пази се. „Не се приближавай до мене“ — каза тя. Само я погледни. Погледни я! Гледай! Трябваше да видиш един от тези кораби, дълги като клечки за зъби, които издигат котвата от петнайсет сажена дълбочина.
— Защо като клечка за зъби, Ден?
— Такива са новите кораби за треска и херинга. Отпред са като хубави яхти, с кърма на яхта и метални бушприти, в кабината би се побрал целият ни трюм. Чух, че самият Бърджис правил моделите на три-четири от тях. Татко не ги обича, защото много люлеят и друсат, а са и страшно скъпи. Тате също намира риба, макар че не е в крак с времето. Виждал ли си някога „Електър“ — от Глостър? Това е прекрасен кораб, дълъг и тесен, същинска клечка за зъби.
— Колко струва, Ден?
— Планини от долари. Може би петнайсет хиляди, а може повече. Злато трябва за всичко, каквото ти се прииска. — А след това продължи на себе си съвсем тихо: — Ако имах такъв кораб, бих го нарекъл Хети С.
Глава V
Това беше първият от многото разговори, в които Ден откри на Харви защо иска да нарече своята бъдеща лодка Хети. Харви узна и за истинската Хети от Глостър, видя къдрица от косата й, за описанието, на която Ден напразно търсеше думи. Той бил „лапнал въдицата“ още през зимата в училище, където тя седяла на чина пред него. Ден му показа и портрета й. Хети била около четиринадесетгодишна, ненавиждала момчетата и измъчвала сърцето на Ден през цялата зима. Всички тези неща Харви научаваше постепенно, под клетва за пълна тайна, на палубата, било на лунна светлина, било в непрогледен мрак или в задушаваща мъгла. Щурвалът стенеше зад тях, палубата се издигаше над вълните сред нестихващото море. Разбира се, че след като момчетата се опознаха, те се и посбиваха и вдигаха такава врява от носа до кърмата, че понякога ставаше нужда Пен да ги разтървава. Той, слава богу, обещаваше да мълчи пред Диско, който смяташе, че да се биеш по време на вахта е много по-тежко нарушение, отколкото ако заспиш. Физически Харви не беше равностоен на Ден, но новият начин на живот си казваше своето. Той се примиряваше с поражението и никога не се опитваше да си послужи с непочтени средства.
Това се случи, след като Ден излекува циреите на Харви, които се появиха между лактите и китките, там, където мокрите дрехи и мушамата триеха кожата, а солената вода ги разяждаше жестоко. Когато циреите набраха, Ден ги оперира с бръснача на баща си и увери Харви, че сега той е „кървящ банкер“, а болката от раните е предимство на привилегированата класа.
Тъй като Харви си беше все още момче и му се струпваше доста работа, той не затрудняваше главата си с прекалено много мисли. Наистина, често скърбеше за майка си, копнееше да я види и й разкаже за прекрасния си нов живот и колко лесно се приспособяваше към него. От друга страна, предпочиташе да не разсъждава как тя е понесла удара от предполагаемата му смърт. Един ден, както стоеше на стълбата на бака и се шегуваше с готвача, който обвиняваше него и Ден, че са откраднали от пържената риба с картофи и лук, му хрумна, че това е несравнимо по-добре, отколкото да се отнасят с презрение към него в пушалнята на някой нает презокеански параход.
Той вече взимаше участие във всички планове на „Тук сме“, имаше определено място на масата и сред койките, участваше в дългите разговори през бурните дни, когато останалите бяха винаги готови да слушат това, което те наричаха „приказки“ за живота му на брега. Трябваше да минат два дни, за да почувства, че когато разказваше за собствения си живот, който му се струваше неизмеримо далечен, никой, освен Ден (но и за него не беше съвсем сигурно) не му вярваше. Затова той измисли един приятел, друго момче, за когото бил чувал най-страшни чудатости, например, че в Толедо, Охайо, карал малка карета, теглена от четири понита, че си поръчвал наведнъж по пет костюма, че танцувал полка, събирал приятели, сред които най-голямото момиче нямало още петнадесет години, че си разменяли подаръци само от чисто сребро. Солтърс се възпротиви, защото такива работи той смяташе за непоправимо порочни, за истинско богохулство, но все пак слушаше жадно, както и всички останали. Техните забележки даваха на Харви една съвсем нова представа за танците, скъпите дрехи, цигарите, с позлатени мундщуци, пръстените, часовниците, парфюмите, вечерите с малки компании, в които шампанското, играта на карти или обикалянето на хотелите бяха нещо обикновено. Малко по малко той промени тона си, когато говореше за своя „приятел“, когото Дългия Джек ту назоваваше „лудото дете“, „позлатеното бебе“, „сукалчето“, ту съчиняваше други умалителни имена. Вдигнал обутите си в гумени ботуши крака на масата, Харви описваше копринените пижами и изписаните от чужбина дрехи на своя „приятел“. Харви беше изключително приспособимо същество, с верен усет за кораба и всичко, което виждаше и чуваше.