Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш
Пролог
Ранчо „Бушуак“
окръг Кер, щат Тексас
11 април 1869 година
Може би някой трябваше да помогне на стареца да умре по-бързо.
Ройс се ухили на себе си. Беше на двайсет и шест, а все още не бе убивал човек. В някои части на Тексас това се смяташе за сериозен недостатък. От друга страна, убиването можеше да се окаже приятно за него.
Освен това, когато баща му престанеше да мърмори, определено щеше да се зарадва на новината.
Ако Ройс изобщо решеше да му каже.
Жената се размърда в ръцете му. Тя се беше притиснала към него в тъмната стая с рокля, вдигната над кръста. Голите й бедра се търкаха в панталона му.
Той започна да гали задника й, докато обмисляше плана си. Жертвата му спеше спокойно в друго крило на същата къща. Наоколо нямаше никого, освен него, стареца и жената. Ройс трябваше само да отиде в стаята му, да се промъкне до леглото му и да… и какво? Да го застреля? Не, щеше да се вдигне твърде много шум, пък и той беше оставил оръжието си навън.
Трябваше да помисли повече върху това, но жената не му позволяваше.
— Escarscho — прошепна тя срещу врата му. — Не искаш ли своята Грациела тази нощ?
Той я ощипа по задника.
— Мълчи, Грейслес1. Мисля.
— С главата си ли? — тя плъзна ръка между краката му и започна да опипва с опитните си пръсти. — Или с топките си?
Той я стисна и си представи как ръцете му се увиват около врата на стареца.
— Тази вечер ми причиняваш болка — каза тя.
Не му беше за първи път и той не обърна внимание на думите й. Мисълта за онова, което щеше да направи, го възбуди. Пръстите й имаха същия ефект. Сега ли трябваше да легне с нея или после?
После. Когато щеше да бъде в състояние да се концентрира.
Грейслес беше жена, на която той трябваше да отдава цялото си внимание. Името не й подхождаше, тъй като тя съвсем не беше недодялана, но той обичаше да я нарича така. Това я поставяше на мястото й, дразнеше я, възбуждаше я, а той я харесваше възбудена.
Тя го наричаше escarcho — мексиканска галена дума за нещо хубаво, нещо, което й харесваше. Нещо, което никога не й стигаше. Някой ден трябваше да я попита за точното значение на думата.
Грациела имаше тъмна кожа и високи скули, които подсказваха, че във вените й тече индианска кръв. Тя обичаше той да прекосява нощем потока и да се промъква незабелязано в къщата. На него това също му харесваше. Не беше необходимо целият окръг да знае, че си с прислужницата на съседа си.
Проблемът беше, че точно сега той не можеше да мисли за нищо друго, освен за стареца, който трябваше да умре. Тази нощ бе дошъл тук с надеждата да чуе, че старият глупак най-сетне е ритнал камбаната, но вместо това бе научил от Грациела, че състоянието му се подобрило, след като адвокатът му донесъл някакво писмо от града. Тя твърдеше, че не знае кой е написал писмото, нито какво пишело в него, но сигурно лъжеше.
Жената захапа устните му. Ройс плъзна ръка между краката й и тя изстена. Той се отдръпна.
— Стой тук. Ще се върна.
— Не — каза жално тя.
— Не се тревожи. Казах ти, че ще се върна.
— Но сеньорът…
— Той няма да разбере, че съм тук. Събличай се и скачай в леглото. Няма да се бавя много.
Той излезе от стаята, като затвори добре вратата след себе си, мина безшумно през кухнята и тръгна по дългия коридор, който водеше към стаята на стареца. Той имаше по-голяма стая на втория етаж, но откакто се бе разболял, се беше преместил долу, за да улесни Грациела.
Тежкото дишане на стареца се чуваше в коридора. Ройс влезе предпазливо в стаята. На нощната масичка имаше мъждукаща газена лампа, която хвърляше призрачни сенки по лицето на стареца, което бе бяло като възглавницата под главата му.
Ройс се приближи до леглото. Грациела не го беше излъгала. По дяволите, той наистина изглеждаше по-добре, сякаш нямаше никакво намерение да се предаде пред слабото си сърце, което го беше довело пред прага на гроба. Дори дишането му изглеждаше по-спокойно. Сбръчканата му ръка стискаше писмото върху завивката. Ройс издърпа листа и го прочете бързо.
Той усети как го обзема гняв, паника, а след това и изненадващо вълнение. Добре беше направил, като бе дошъл тук в тази безлунна нощ. Беше се оказал прав — старецът трябваше да умре незабавно.
Болният се размърда.
— Кой е там? Ти ли си, момче? Вече си се прибрал?
Ройс се усмихна, докато гледаше сивите очи, които премигваха, за да се приспособят към светлината.
— Не, сър — отвърна той с учтивостта, на която беше възпитан, — изглежда сънувате. Това съм само аз. Дойдох да се уверя, че сте добре. — Той размаха писмото. — Като че ли имате добри новини.