— Ти имаш ли пенсия? — попита тя.
— Не.
Точно в този момент един сив „Форд Торъс“, същият като на Дъфи, ако не се смята цветът, изскочи на гърбицата на изходната рампа. Забави за миг, докато шофьорът се оглеждаше, после стремително се понесе право към нас. На волана беше същият старец, когото бях оставил прострелян край бордюра пред портите на колежа. Той закова колата до синия ван, отвори вратата и се измъкна навън, като си помагаше с ръце, точно както тогава от полицейския каприс. В ръката си държеше голяма найлонова торба с червено-черното лого на магазините „Радио Шак“. Беше издута от кутии. Повдигна я да я видим, ухили се и пристъпи към мен, за да се здрависа. Беше с чиста риза, но със същия костюм както тогава. Отпред имаше големи размазани петна, където се бе мъчил сам да изчисти червената боя. Представих си го, изправен до мивката в мотела, как бе търкал с кърпата за ръце. Не може да се каже, че резултатът беше особено блестящ. Имаше вид, сякаш се е залял с кетчуп.
— Какво, на работа ли те впрегнаха вече? — запита той.
— Не знам в какво точно са ме впрегнали — отвърнах аз. — Имам проблем с една оловна пломба.
Той кимна.
— Така и предположих. Иначе за какво ще спираш насред път?
— Правил ли си го преди?
— Аз съм от старата школа — отвърна той. — Някога отваряхме по десет пломби на ден. Издебнем камиона пред някоя закусвалня и докато оня още си чака супата, ние вече сме го претършували.
Старецът клекна и изсипа съдържанието на найлоновата торба от „Радио Шак“ върху асфалта. Вътре имаше поялник и макара оловен припой. А също и повишаващ трансформатор за поялника, който се включваше в гнездото за запалка на колата. За целта беше нужно двигателят да работи, ето защо той се качи в колата си и я запали, след което я приближи още малко до вана, за да стига кабелът.
Пломбата представляваше халка от изтеглена оловна тел, оформена в двата си края като две плоски кръгчета. Телта беше прокарана през съответните изрези на вратата и кръгчетата бяха притиснати едно в друго с някакъв нагревателен уред, така че да се заварят в кръгла бучка метал с релефен печат. Старецът изобщо не докосна заварените краища. Явно беше, че не му е за пръв път. Той включи поялника и го остави да се нагрее, като един-два пъти го изпробва с плюнка. Когато се убеди, че е готов, го избърса в ръкава на палтото си и го допря до жицата в тънката й част. Жицата се стопи и се раздели на две. Той разшири халката и я изхлузи от мястото й. Наведе се и я остави върху арматурното табло на форда, с който бе дошъл. Аз сграбчих лоста за затваряне на вратата и го дръпнах встрани и навън.
— Е — каза Дъфи. — Какво има вътре?
Имаше килими. Вратата се хлъзна с потракване по релсите си нагоре и товарното пространство се изпълни с дневна светлина. Вътре имаше около двеста килима, навити на рула, пристегнати с връв и наредени изправени плътно един до друг. Бяха с различни размери, като по-високите рула бяха най-навътре, откъм кабината на вана, а най-ниските отзад, до вратата. Погледнати отвън, те се издигаха стъпаловидно като някакво древно базалтово образувание. Бяха навити с лицето навътре, така че отвън се виждаха само гърбовете им, груби и безцветни. Всяко руло беше привързано по на няколко места с яка връв, стара и пожълтяла. Каросерията беше изпълнена с тежка воня на непрана вълна и с по-слабата, едва доловима миризма на органични бои.
— Трябва да ги проверим един по един — каза Дъфи, видимо разочарована.
— С колко време разполагаме? — попита старецът.
— С четирийсет минути.
— Тогава да разгънем няколко наслуки.
Извадихме два от предната редица. Бяха навити плътно, без картонени тръби за сърцевина. Просто така, бяха намотани върху краищата си и пристегнати яко с връвта. Единият беше с ресни. Те миришеха на застояло и мухъл. Възлите на връвта бяха стари и разръфани. Потеглихме ги с нокти, но така и не успяхме да ги развържем.
— Сигурно прерязват връвта — каза Дъфи. — Но ние не бива да правим така.
— Правилно — каза старецът. — Не бива.
Самата връв беше грубо усукана на ръка, вероятно в чужбина. От години не бях виждал такава. Беше направена от някакви естествени влакна. Коноп или може би юта.
Измъкнах един килим. Претеглих го на ръце. Тежеше горе-долу колкото би трябвало да тежи килим от такава материя. Стиснах го. Той поддаде леко. Поставих го изправен върху единия му край на асфалта и го ударих силно с юмрук в средата. Килимът се поогъна, точно както би се огънал всеки плътно навит килим при подобен удар.