— И явно изглежда, господин Каменоломни, че съвсем официално в тази околия гоблините са вредители. Плъховете са вредители, мишките са вредители, а ми се струва, че гълъбите и враните също може да са вредители. Те обаче не свирят на арфа, не правят изящно изваяни съдинки и, господин Каменоломни, не се молят за милост, макар че, да си призная, съм виждал разни мишки да се пробват, като умилно замърдат носле, което наистина ме кара да оставя млата. Но аз се отвлякох. Гоблините може да са жалки, мръсни и изгладнели, което е доста характерно за по-голямата част от човечеството. Вашите магистрати къде слагат чертата, господин Каменоломни? Ние в Анкх-Морпорк не слагаме такива черти, понеже ако гоблините са вредители, тогава и бедняците са вредители, и джуджетата са вредители, и троловете са вредители. Онази гоблинка не е била животно, господин Каменоломни, и се е молила за живота си.
Той се отпусна назад и изчака господин Каменоломни да осъзнае, че всъщност има словесни способности. Когато го стори, чиновникът подходи към чутото по чисто чиновнически начин, като реши да го пропусне покрай ушите си.
— При все това, господин Ваймс, вие сте извън юрисдикцията си тук и ако мога така да се изразя, подкокоросвате околийски Левак и бих казал, насърчавате у него поведение, което ще се отрази зле на кариерата му…
Чиновникът не можа да продължи, защото Ваймс го пресече с:
— Каква кариера? Той няма кариера! Той е единственият полицай в тази околия, ако не се броят няколко прасета, които явно са на щат към дранголника. По душа е читав момък, не се плаши лесно и пише с прегледни, закръглени букви, а може и да чете гладко, което по моята скала го прави автоматично сержантски материал. Колкото до проклетата юрисдикция, убийството е углавно престъпление. Според омнианците е било третото престъпление, извършено на тоя свят![29] Никъде не съм виждал общество, което да не го смята за престъпление, подлежащо на възмездие, ясно ли ви е? А що се касае до закона, хич не се опитвайте да ми говорите на мен за закона. Аз не съм над закона, но стоя точно под него и го крепя на раменете си! И понастоящем работя с господин Левак и в неговия дранголник имаме съучастник в убийство. Така че ще възтържествува не удобството, а справедливостта.
— Браво, Сам — лоялно го похвали Сибил, започвайки лекичко, но отчетливо да пляска с ръце, както правят хората, когато искат другите да се присъединят към тях.
Господин Каменоломни от своя страна простичко каза:
— Чудесно, сър, но въпреки всичко инструкциите ми са да ви арестувам. Видите ли, магистратите ме назначиха за полицай, а младият Левак е освободен от длъжност. — Той примига от внезапно спусналия се хлад.
Ваймс стана.
— Не мисля, че ще ви позволя да ме арестувате днес, господин Каменоломни! Смея да кажа. че Сибил ще ви отпусне чаша чай, ако искате, но аз възнамерявам да ида при околийски Левак. — С тези думи Ваймс отключи вратата и напусна салона, резиденцията, двора и (с разумна скорост) се отправи към дранголника.
На половината път Уиликинс го застигна.
— Не можах да се сдържа да не дочуя цялата оная плява, командире, предвид че подслушвах на вратата съгласно раздел пети от кодекса на благородните благороднически служители. Що за наглост! Трябва да ви пазя гърба!
Ваймс поклати глава.
— Не мисля, че трябва да намесвам цивилен, Уиликинс.
На Уиликинс му се наложи да подтичва, понеже Ваймс ускори крачка, но събра дъх да изпръхти:
— Какви чудовищни думи от вашата уста, командире! — и забърза след него без повече дискусии.
Нещо ставаше в дранголника. Отдалече на Ваймс му се стори като някаква местна крамола, свада, може би ежба или дори разпра, в който случай някой щеше да бъде по-разпорен от останалите. Хрумна му една свежа идея: да, може би беше размирица, много полезна думичка, защото никой не беше съвсем сигурен какво значи, но звучеше опасно.
Още щом видя какво всъщност става, Ваймс избухна в смях. Небивал стоеше пред дранголника с червено като домат лице и родовата палка в ръцете си. Последната най-вероятно вече беше изпробвана върху малката тълпа, която се опитваше да атакува дранголника, понеже на земята се въргаляше един стенещ мъж, стиснал слабините си. При все това дългогодишният опит на Ваймс му подсказа, че добре прицеленото злощастие е застигнало мъжа от страна на госпожа Левак, застанала в полукръг от мъже, до един готови да отскочат в момента, в който замахне с метлата си към тях.
— Само да съм ви чула да викате, че момчето ми не било полицай! Той е полицай, също както татко му, че и дядо му, че и прадядо му преди него. — Тя поспря за миг и неохотно се поправи: — Извинявам се, излъгах, той беше престъпник, ама все едно, то това си е почти като полицай!