Той те преследва, Дежурен по дъска Ваймс. Знаеш това, защото позна онова, което видя в очите му. Познаваш този тип същества. Те искат да умрат от деня на раждането си, но нещо се обърква и вместо това убиват. Той ще те открие, също като мен. Надявам се тримата да се срещнем на тъмно.
Когато съобщението избледня, Ваймс се втренчи в отсрещната стена, където след деликатно почукване се отвори врата, за да разкрие стюарда, понесъл нещо, което гарантирано прогонва всички кошмари, а именно — чаша горещ чай.[34]
— Няма нужда да ставате, командире — бодро го поздрави стюардът, като грижливо постави чашата чай в малка вдлъбнатина на масичката, която някой прозорлив човек беше предвидил в малката каюта, така че въпросната чаша да не се пързаля из нея. — Капитанът би искал да ви уведоми, че ще пристигнем след двайсетина минути, макар че ще се радваме, разбира се, да останете на борда и да хапнете за закуска, докато изчистим палубата и сменим воловете и, естествено, вземем пощата, фураж и неколцина пътници. Днес камбузът предлага… — тук стюардът ентусиазирано изреди дълго меню с чревоугодни мащаби, завършвайки тържествуващо със „сандвич с бекон!".
Ваймс прочисти гърло и унило запита:
— Предполагам, че нямате мюсли, нали?
Все пак Сибил беше само на двайсетина минути разстояние.
Стюардът явно се озадачи.
— Ами… да, сигурно имаме съставките, разбира се, но не си представях да сте по заешките изпълнения.
Ваймс отново си помисли за Сибил.
— Е, днес нослето ми явно помръдва.
Колкото и луксозна да беше каютата, определено й липсваше пространство. Ваймс успя да се обръсне с подарения му от стюарда „с комплименти от капитана, командире" бръснач, а с помощта на далновидно оставените легенче, сапун, изтривалка и миниатюрна хавлия съумя някак да се справи с онази форма на къпане, която старата му майка наричаше „да измиеш видимите части". При все това той им отдаде дължимото, полагайки известно старание с ясното съзнание, че този малък дървен свят много скоро ще се изпари и той отново ще се върне в света на Сам Ваймс, любящ съпруг и баща. Докато се привеждаше в приличен вид обаче, той периодично се обръщаше към себе си в огледалото за бръснене, възкликвайки: „Фред Колън!".
Луксозната каюта се беше оказала чудесно място за сън, макар и толкова тясно, че всъщност би била подходяща само за придирчив труп. Но най-накрая, когато всяка част от Ваймс, която успя да достигне, беше надлежно, ако не и ексцентрично изтъркана, а стюардът му донесе отшелническа порция плодове с ядки, той се озърна да види дали не е забравил нещо и зърна лице в огледалото за бръснене. Беше си неговото собствено, макар че трябва да се каже, че това явление не е необичайно при огледалата за бръснене. Ваймс от огледалото каза:
— Нали знаеш, че той не просто иска да те убие. Това няма да е достатъчно за кучи син като него, съвсем няма да е достатъчно. Той иска да те унищожи и ще пробва всичко, докато не успее.
— Знам — отвърна Ваймс и додаде: — Ти не си демон, нали?
— Категорично не — засегна се огледалният му образ. — Може и да съм създаден от подсъзнанието ти и моментното отравяне с мюсли в резултат на ферментиращи стафиди. Гледай къде стъпваш, командире. Гледай навсякъде. — И после изчезна.
Ваймс се отдалечи от огледалото и бавно се обърна. Трябва да съм видял отражението си, каза си той, иначе щеше да е в обратната посока, нали?
Той се отправи надолу по подвижното мостче към реалността, която се оказа олицетворена от ефрейтор Ноби Нобс, след когото реалността не можеше да стане по-реална.
— Радвам се да ви видя, господин Ваймс! Брей че излъскан вид имате! Отпускът явно ви се отразява добре. Някакъв багаж? — Въпросът беше зададен с абсолютната увереност, че Ваймс няма никакъв багаж, но винаги си струваше човек да демонстрира желание за услужливост.
— Всичко наред ли е? — запита Ваймс, пропускайки последното покрай ушите си.
Ноби почеса нос, при което се откърти едно струпейче. О, да, каза си Ваймс, върнах се, няма съмнение!
— Ами… случват се разни случки, както обикновено, ама държим положението. Мога ли да ви насоча вниманието към онзи хълм ей там? Много се постараха да не повредят дърветата, а лейди Сибил обеща бавна смърт на всеки, който закачи гоблините.
Озадачен, Ваймс впери очи към Обесническия хълм.
— Жив да не бях! Това е семафорна кула! Това е проклета семафорна кула! Сибил ще се скъса да пише възражения!
34
Звукът на лекото подрънкваме на порцеланова чашка върху порцеланова чинийка прогонва всички демони, което е малко известен факт.