— Не беше той, скъпи, беше Ларвородни.
Ваймс се понадигна още малко.
— Синчето му ли? Онзи хайлазин?
— Считам, че думата е предприемач, Сам, и бих искала да поспя, ако нямаш нищо против.
Сам Ваймс знаеше, че най-добрият отговор е мълчанието, и потъна отново в дълбините, прехвърляйки наум думи като пройдоха, изпечен хъшлак, невеж кръшкач от часовете по добро и зло, егоистично шило, черноборсаджия, мръснопаралия и недосегаем…
Плавно потъвайки в кошмарния свят, където добрите и лошите толкова често без предупреждение сменяха шапки, Ваймс тръшна безсънието на ринга и не му даде да мръдне осем часа.
На следващата сутрин Ваймс, хванал за ръка сина си, умислено се отправи към къщата на госпожица О’Майна, без да знае какво да очаква. Нямаше много опит в света на прозата, тъй като бе доста по-голям привърженик на прозаичния свят, а и беше чувал, че писателите се мотаят по цял ден по халати, пиейки шампанско.[20] От друга страна, докато наближаваше вилата по поредната стръмна пътечка, започна да размисля. Най-малкото, въпросната „вила" имаше градина, която би направила чест и на ферма. Когато погледна над оградата, Ваймс зърна лехи със зеленчуци и плодни храстчета, следвани от овощна градина и нещо като свинарник, а по-нататък и автентична външна тоалетна, много професионално направена, с едва ли не задължителния полумесец, издялан във вратата, и подредената до него купчина нацепени дърва, така че да има максимална полза при всяко слизане по пътечката. Цялото място излъчваше практичност и здравомислие и определено не беше онова, което би си представил за човек, който всеки ден просто се плюнчи с някакви си думи.
Госпожица О’Майна отвори вратата част от секундата след като той почука. Не изглеждаше изненадана.
— Очаквах ви, Ваша светлост — заяви тя, — или днес сте Господин Полицай? От това, което чувам, в крайна сметка все опираме до Господин Полицай, а? — Тя погледна надолу. — А това сигурно е малкият Сам. — Вдигайки отново очи към баща му, отбеляза:
— Имат склонност да си връзват езика, нали?
— Пък аз, да знаеш, имам страшно много àко — гордо обяви малкият Сам. — Пазя си го в буркани от сладко и си имам лаборатория в тоалетната. Ти имаш ли слонско àко? То прави — тук той поспря за ефект — даан!
За момент госпожица О’Майна придоби онова леко оцъклено изражение, често наблюдавано по лицето на някой, за пръв път срещнал малкия Сам. Тя се обърна към Ваймс:
— Сигурно сте много горд с него.
Гордият татко отвърна:
— Много е трудно да му се насмогне… знам го от личен опит.
Госпожица О’Майна ги поведе през салона до една стая, в която кретонът играеше главна роля, и придърпа малкия Сам до едно голямо бюро. Отвори едно чекмедже и му подаде нещо, което приличаше на книжка.
— Това е пробен екземпляр от „Радостта от ушната кал" и ако искаш, ще ти го подпиша.
Малкият Сам го пое като светиня, а баща му, временно превъплъщавайки се в майка му, подсказа:
— Какво се казва?
При което малкият Сам отговори със сияйно „Благодаря" и додаде:
— Не ми я драскай, моля те. Не ми дават да драскам по книжки.
Докато Сами щастливо разгръщаше страниците на новата си книжка, баща му беше поканен да седне на тапициран отвсякъде стол. След кратка усмивка госпожица О’Майна се отправи към кухнята, оставяйки Ваймс да оглежда не особено разнообразния интериор, състоящ се от лавици с книги, още няколко тапицирани отвсякъде мебели, една огромна арфа и стенен часовник във вид на сова, чиито очи хипнотично мърдаха наляво-надясно при всяко тик и так — най-вероятно до момента, в който човек или извърши самоубийство, или грабне ръжена от близкото огнище и удря по проклетото нещо, докато му се разхвърчат пружините.
Докато Ваймс задушевно обмисляше това, осъзна, че го наблюдават, и обърна глава право към разтревоженото лице и издадената брадичка на гоблинчето на име Сълзици на гъбка. Той инстинктивно погледна към малкия Сам и изведнъж най-голямата черешка върху тортата му от опасения се оказа: „Как ще реагира Сами?". Колко книжки беше изчел? Не му бяха разказвали гадни приказки за гоблини, нали така, нито му бяха чели твърде много от онези невинни, многоцветни вълшебни приказки, пълни с готови да ти скочат кошмари и разни непотребни страхове, които избиват в комплекси някой ден.
А малкият Сам реагира, като прекоси стаята, закова се пред момиченцето и каза:
— Знам куп неща за àкото. Много е интересно!
Сълзици на гъбка се огледа панически за госпожица О’Майна, докато Сами без никакво притеснение се впусна в кратка дисертация на тема овчи дарадонки. В отговор, сякаш редеше думите като тухлена зидария, момиченцето попита: