— Да, видях клетата душица и съжалявам, че не мога да ви кажа къде е Джетро.
Ваймс се втренчи в нея и си каза: „Може би казва истината".
— Дали не се крие някъде в рудника, а?
— Не, проверих. Навсякъде търсих. Нито бележка, нищо. И родителите му нямат идея. Той е малко своенравен, но не е от хората, които ще си тръгнат, без да ми кажат. — Тя сведе очи, явно смутена.
Мълчанието говореше много. Ваймс го прекъсна с думите:
— Убийството на онази клета женица на хълма няма да мине безнаказано, докато аз съм жив. Въпросът е личен, тъй да се каже. Мисля, че някой се е опитвал да ме натопи и е нагазил в дълбокото. — Той поспря. — Кажете ми… тези съдинки, дето ги правят гоблините… Непрекъснато ли ги носят със себе си?
— Ами да, разбира се, но само онези, които пълнят в момента — отвърна госпожица О’Майна с леко раздразнение. — Това каква връзка има?
— Вижте сега, един полицай, тъй да се каже, мисли на гоблински език. Всичко е свързано с всичко останало. Впрочем колко души още знаят, че от къщата ви има проход до хълма?
— Какво ви кара да мислите, че има проход до хълма?
— Дайте да видим сега… Къщата е почти в подножието му и ако аз живеех в нея, щях да си изкопая прилична винена изба за собствено ползване. Това е едната причина, а другата е, че видях пламъчето в очите ви, когато зададох въпроса. Желаете ли да ви го задам отново?
Жената отвори уста да отвърне, но Ваймс вдигна пръст.
— Не съм свършил още. Това, което не е чак толкова простичко, е фактът, че вчера се озовахте в пещерата, без никой да ви види да се качвате по хълма. Всички ми разправят, че в провинцията навсякъде има очи, и по една щастлива случайност аз разполагах с няколко, които да работят за мен вчера. Моля ви, не ми губете времето. Не сте извършила никакво престъпление, доколкото ми е известно… нали разбирате, че да се дружи с гоблините не е престъпление? — Той се позамисли над това и додаде: — Макар че може би някои хора наоколо сигурно смятат, че е. Аз обаче не споделям мнението им и не съм тъпак, госпожице О’Майна. Видях онази гоблинска глава в кръчмата. Изглежда така, сякаш е там от години. Вижте, просто искам да се върна в пещерата, без да ме види никой, ако не възразявате, защото имам няколко въпроса за задаване.
— Искате да подложите на разпит гоблините? — настръхна госпожица О’Майна.
— Не, тази дума намеква за тормоз. Просто трябва да получа информацията, която ми е необходима, за да започна да разследвам убийството на жената. Ако не желаете да ми помогнете, опасявам се, че изборът ще е изцяло ваш.
4.
На следващия ден сержант Колън не се появи на работа. Госпожа Колън прати бележка по едно хлапе веднага щом самата тя се прибра от работа.[21]
Като го завари вкъщи, у Фред Колън нямаше нищо романтично, така че след като помете, изпра, забърса всичко от прах и прекара известно време в чепкане на бучките кал, които се бяха набили в изтривалката пред вратата, тя отърча до двора на Псевдополис (като пътьом се отби при приятелката си Милдред, която имаше доста хубав порцеланов сервиз и един леген за продаване). Когато накрая стигна до участъка, тя обясни, че Фред е ужасно зле, поти се като прасе и бръщолеви нещо за зайци.
Сержант Дребнодупе беше изпратена да разследва случая, върна се с умислен вид и тежко изкачи стълбите до кабинета на Ваймс, чието място понастоящем заемаше капитан Керът. Личеше си, че заемаше мястото му не само защото седеше на стола му, което си беше убедителен намек, а и защото всичките бумаги бяха прегледани и подредени. Този почин страшно впечатляваше инспектор Е. И. Песимал — дребен човечец, които имаше лъвско сърце и физическата сила на котенце и чието лице, стойка и цялостно излъчване биха накарали дори най-закоравелите счетоводители да възкликнат: „Само го виж! Не е ли направо образец за счетоводител?"
Това обаче не притесняваше лъвското сърце на Е. И. Песимал. Той беше тайното оръжие на Стражата.
В града нямаше ни един сметководител, който да се радва да види Е. И. Песимал, освен, разбира се, ако не е съвършено невинен. Това изключение обаче като цяло може да отпадне, понеже синчето на господин и госпожа Песимал умееше да проследи и най-малката грешчица по целия път от някоя сметководна книга чак до дъното на мазето, където се криеха истинските сметки. И единственото, което инспектор Е. И. Песимал искаше за своя гений, беше педантично изчислена заплата и шанса от време на време да излиза по улиците с някой истински полицай, като полюшва палката си и хвърля свирепи погледи на троловете.
21
Господин и госпожа Колън се радваха на дълъг и щастлив брак, свеждайки до възможния минимум своите взаимоотношения. Това се постигаше, като той целесъобразно поемаше нощни дежурства, докато тя работеше дневна смяна и обратното. Съгласуваха това на базата, че всичко останало би провалило романтиката.