— Доколкото знам, госпожице, не е незаконно да се притежава гоблинска съдинка. Нито пък, строго погледнато, е незаконно да не си стожер на обществото. Гоблините бележат ли съдинките си по някакъв начин?
— О, да, командире, безусловно. Гоблинските съдинки са много отличителни. Тези престъпници имат ли modus operandi?[25]
Сърцето на Ваймс се сгърчи.
— Не, и не мисля, че ще го познаят, ако им се изпречи пред очите. — Той се опита да каже това непреклонно, защото госпожица О'Майна изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се впусне напред с лупа и хрътка.
И в този момент, обагряйки света около него като разноцветна дъга от звуци, от отворения прозорец на вилата бликна музика. Той се заслуша с отворена уста, напълно забравяйки разговора.
Негова светлост херцогът на Анкх, командир сър Самюъл Ваймс, не беше човек, който се прехласва по разни изпълнения на класическа музика или впрочем на всякаква музика, която не можеш да си подсвиркваш по пътя за вкъщи. Очевидно обаче да си от знатното общество налагаше задължителни посещения на опера, на балет и на колкото може музикални изяви, на които Сибил успееше да го завлече. За щастие обикновено седяха в ложа, а Сибил като мъдра съпруга, след като му извадеше душата да го курдиса на представлението, не го връщаше в съзнание чак до края му. Част от произведенията обаче явно бяха проникнали в главата му и бяха достатъчно, за да знае, че онова, което сега чува, е истинска класика. И дума не можеше да става да я изтананика човек, нито пък в някой момент някой да кресне „Опа! Гепи един банан!". Беше чистата есенция на музиката — звук, които почти те кара да паднеш на колене и да обещаеш да бъдеш по-добър човек. Той се обърна безмълвно към госпожица О’Майна, а тя кимна:
— Много я бива, а?
— Това е арфа, нали? Гоблин да свири на арфа?
Госпожица О’Майна явно се подразни от въпроса.
— Ами да, защо не? Колкото и да е странно, големите им ръце са съвсем подходящи за инструмента. Не мисля, че все още разбира концепцията за нотите, и трябва да й помагам да настройва струните, но наистина свири много добре. Само небесата знаят откъде й идва тази музика…
— От небесата? — каза Ваймс и спешно додаде: — Дълго ли ще свири? Имам ли време да доведа Сибил? — Без да изчака отговор, той хукна по пътеката, прехвърли се през портата, накара някакво стадо овце да експлодира във всички посоки, изруга една телена ограда, прескочи ха-ха-то, напълно игнорира хе-хе-то и направо подмина хо-хо-то. Профуча по алеята, прехвърли стъпалата и като по магия мина през портата тъкмо в момента, в който лакеят я отвори.
Сибил пиеше чай с групичка дами, което явно беше задължителна процедура в провинциалните следобеди, но Ваймс се подпря на стената и изпъхтя:
— Трябва да дойдеш да чуеш музиката! Вземи и Сами! Вземи и тези дами, ако искат да дойдат, но за бога, побързай! Никога не съм чувал нещо толкова хубаво!
Сибил се озърна.
— Е, тъкмо свършвахме, Сам. Знаеш ли, изглеждаш много зачервен. Случило ли се е нещо? — Тя погледна с молба приятелките си, които вече се надигаха от местата си: — Надявам се да ми простите, дами. Толкова е трудно да си съпруга на човек с важни дела. — Последната сричка беше леко натъртена. — Сигурна съм, Сам, че каквото и да е, може да почака, докато си вземем довиждане с гостите, нали?
И така, Сам Ваймс се ръкуваше, усмихваше, ръкуваше, усмихваше и изяждаше от яд, докато и последната бъбрица не си избъбри бъбренето и не се изнесе.
Изпратила последната карета, лейди Сибил се върна, стовари се в един стол пред Ваймс и изслуша объркания му разказ.
— Става дума за онова гоблинче, което госпожица О’Майна учи на право говор ли?
Ваймс едвам се свърташе на място.
— Да! И свири прекрасна музика! Прекрасна!
— Сам Ваймс, като те заведа на концерт, заспиваш до десетата минута. И знаеш ли какво? Убеди ме. Да тръгваме, а?
— Къде? — обърка се Ваймс, изпаднал в съпружески стрес.
Сибил се престори на изненадана.
— Как къде, да чуем младата дама как свири на арфа, разбира се. Мислех, че именно за това припираш. Ще ида да си взема жакета, докато ти откриеш малкия Сам, става ли? Той е в опитното отделение.
Объркването на Ваймс набираше сили.
— В… какво?
— В опитното отделение, Сам! Нали знаеш, че предците ми са били прочути експериментатори? Уиликинс е с него и мисля, че правят дисекция на някакви, как да се изразя, екскременти. Погрижи се и двамата да си измият ръцете… старателно — додаде тя, излизайки от стаята. — И им обясни, че съм била категорична. И обясни на Сами какво значи категорична!