Хорхе Луис Борхес
Смърт и компас
Всеобща история на безчестието (1935)
Посвещавам тази книга на С.Д. — англичанка, неизброима и ангел. Предлагам й и онази моя същност, която съм съумял да запазя някак — сърцевината, която не търгува с думи, не продава сънища и остава недокосната от времето, от радостта и нещастията.
Предговор към първото издание
Повествователните упражнения, които съставят тази книга, бяха написани от 1933 до 1934 година. Мисля, че водят началото си от повторния ми прочит на Стивънсън и Честъртън, от първите филми на Фон Щернберг1, а може би и от една конкретна биография на Еваристо Кариего2. В тях съм злоупотребил с някои методи — неравностойните изброявания, резките преходи, свеждането на един цял човешки живот до две-три сцени. (На този образен замисъл е подчинен и разказът „Мъжът от розовата кръчма“.) Описаните истории не са и не се опитват да бъдат психологически.
Що се отнася до магическите примери, с които завършва тази книга, нямам други права над тях освен правото на преводач и читател. Понякога ми се струва, че добрите читатели са истински любимци на музите, по-загадъчни и необикновени даже и от добрите автори. Никой не може да отрече, че творбите, приписани от Валери на неговия отдавна отминал Едмон Тест, имат несравнимо по-малка стойност от тези на съпругата и приятелите му.
Четенето, поне засега, е дейност, по-късна от писането — по-примирена, по-изтънчена, по-интелектуална.
Х.Л.Б.
Буенос Айрес, 27 май 1935 г.
Предговор към изданието от 1954 година
Барокът според мен е онзи стил, който преднамерено изчерпва (или се опитва да изчерпи) възможностите си и в крайна сметка се превръща в карикатура на самия себе си. През осемдесетте години на деветнайсети век Андрю Ланг напразно се е стараел да имитира Поуповата „Одисея“3; този труд вече е бил пародия и пародистът е бил безсилен да преувеличи неговата помпозност. „Вагосо“ е названието на една от формите на силогизма; осемнайсети век го е приложил към някои злоупотреби в архитектурата и живописта на седемнайсети. Бих казал, че барокът е окончателният етап на изкуството въобще, когато то излага на показ и разхищава своите средства. Барокът е интелектуален, а Бърнард Шоу твърди, че всеки интелектуален труд по принцип е хумористичен. Този хумор е неволен в произведенията на Балтасар Грасиан4, но съзнателен и даже разпуснат при Джон Дън.
Още екстравагантното заглавие на тези страници провъзгласява бароковата им природа. Смекчаването й би било равносилно на унищожение; затова бих предпочел този път да се позова на библейското Quod scripsi, scripsi5 (Йоан, 19:22) и просто да ги препечатам (сега, когато са изтекли двайсет години от написването им) в първоначалния им вид. Те представляват безотговорната игра на един плах човек, който не се осмели да пише разкази, а се развличаше с подправяне и изопачаване на чужди истории (понякога без естетическо оправдание). От тези двусмислени упражнения той премина към трудоемкото съчинение на един непосредствен разказ — „Мъжът от розовата кръчма“, — който подписа с името на един от своите прадеди, Франсиско Бустос; творбата постигна изключителен и донякъде загадъчен успех.
Читателят ще забележи, че в този текст, в който звучи гласът на хората от предградията, съм вмъкнал и някои литературни думи — „вътрешности“, „превръщания“ и т.н. Направих го, защото побойникът, нехранимайкото, когото в Буенос Айрес наричат „компадре“, всъщност се стреми към финес или пък (тази причина изключва другата, но може би тъкмо тя е истинската) защото „компадрес“ са конкретни личности и невинаги говорят като типа „компадре“, който по-скоро е измислена фигура.
Изобретателите на космическите кораби твърдят, че основната характеристика на Вселената е празнотата; и са напълно прави, поне що се отнася до тази минимална част от Вселената, която представлява настоящата книга. Бесилки и пирати изпълват страниците й, а заглавието поразява с думата „безчестие“, ала под цялата тази врява няма нищо. Тя е просто една привидност, повърхност от образи; навярно именно поради това може да се понрави на публиката. Човекът, който я създаде, бе порядъчно нещастен, но намери развлечение в писането й; дано някакъв отзвук от неговото удоволствие стигне и до читателите.
В раздела „И прочие“ съм включил три нови произведения.
1
Джоузеф фон Щернберг (1894–1969) — американски режисьор от австрийски произход, създател на „Синия ангел“ (1930) и „Шанхай експрес“ (1932) — бел.прев.
2
Еваристо Кариего (1883–1912) е бил популярен поет и драматург, а „конкретната биография“, която се споменава тук, всъщност е написана от самия Борхес. Кариего не е бил особено значим поет и при ранната си смърт от туберкулоза е оставил само един том — Misas herejes („Еретични меси“), но поради връзките си със „стария Буенос Айрес“ е бил важна фигура за Борхес — бел.прев.
3
Александър Поуп (1688–1744) — английски поет. Превел „Илиада“ (1715–1720) и „Одисея“ (1725–1726), поправяйки „грубостта“ на Омир от позицията на нормативния „добър вкус“ — бел.прев.
4
Балтасар Грасиан (1601–1658) — свещеник йезуит и бароков писател. Името му е свързано с трактата „Изкуството на остроумието“, както и с испанските барокови поети Франсиско Кеведо и Луис де Гонгора — бел.прев.