— Помня, че нощувахме в „Санта Ирене“ и към нас се присъединиха неколцина. Сред тях бяха един французин, ветеринар, който почина в навечерието на боя, и един момък от Ентре Риос, стригач на овце, викаха му Педро Дамиан.
Аз рязко се намесих:
— Знам, знам, оня аржентинец, който се огънал пред куршумите.
Замълчах веднага; двамата ме гледаха смутени.
— Грешите, господине — рече Амаро накрая. — Педро Дамиан умря тъй, както би искал да умре всеки мъж. Трябва да е било към четири часа следобед. На върха на хребета се бе укрепила Червената пехота217; нашите я атакуваха с пики; Дамиан се носеше с викове начело и един куршум го уцели точно в гърдите. Той се надигна на стремената, извика за последно и рухна на земята. Там си и остана, под конските копита. Беше мъртъв и последната атака при Масолиер мина през трупа му. Какъв храбрец беше, а нямаше още и двайсет години…
Несъмнено ставаше дума за някой друг Дамиан, но нещо ме накара да попитам какво е викал момъкът.
— Псувни — отвърна полковникът, — то това се вика при атака.
— Може би — рече Амаро, — но викаше и „Да живее Уркиса218!“
Умълчахме се. Накрая полковникът промълви:
— Ще рече човек, че се е сражавал не при Масолиер, а при Каганча или Индия Муерта цял век по-рано219 — сетне добави с искрена почуда: — Аз командвах тази войска, но съм готов да се закълна, че за пръв път чувам да се говори за някой си Дамиан.
Така и не успяхме да изтръгнем от полковника някакъв спомен за него.
В Буенос Айрес повторно изпитах изумлението, което породи у мен тази слаба памет. Пред единайсетте прелестни тома на Емерсън, изложени в приземния етаж на английската книжарница „Мичъл“, един следобед срещнах Патрисио Ганон. Попитах го за превода му на „Миналото“. Отвърна, че и през ум не му минавало да превежда поемата — испанската литература и без Емерсън била достатъчно отегчителна. Припомних му, че ми е обещал този превод в същото писмо, с което ми съобщаваше за смъртта на Дамиан. Тогава ме попита кой е този Дамиан. Обясних му, но напразно. Почти с ужас забелязах, че ме слуша с недоумение, и потърсих спасение в един литературен спор за клеветниците на Емерсън — поет, по-сложен, по-изкусен и несъмнено по-своеобразен от злощастния По.
Тук се налага да изтъкна още няколко факта. През април получих писмо от полковник Дионисио Табарес; паметта му вече не тънеше в мъгла, сега той прекрасно си спомняше момчето от Ентре Риос, което препускало начело в атаката при Масолиер и другарите му го погребали още същата вечер в подножието на хълма. През юли се отбих в Гуалегуайчу; не успях да открия колибата на Дамиан — там вече никой не си спомняше за него. Исках да поразпитам овчаря Диего Абароа, който бил край него в последния му час; той пък се бе споминал преди началото на зимата. Помъчих се да извикам в паметта си чертите на Дамиан; след няколко месеца, докато разлиствах едни албуми, установих, че мрачното лице, оживяло в спомените ми, е на прочутия тенор Тамберлик220 в ролята на Отело.
Време е да премина към хипотезите. Най-близката до ума (но всъщност най-незадоволителната) ни подсказва, че трябва да е имало двама Дамиановци: страхливецът, умрял в Ентре Риос към 1946 година, и смелчагата, загинал при Масолиер през 1904 година. Основният недостатък на тази хипотеза е, че тя не успява да обясни един наистина загадъчен факт: любопитното непостоянство на паметта на полковник Табарес, забравата, заличила за тъй кратък срок образа и даже името на оцелелия. (Не приемам, не желая да приема едно по-простичко предположение — че първият Дамиан ми се е явил насън.) По-интересна е свръхестествената хипотеза, предложена от Улрике фон Кюлман. Според нея Педро Дамиан е загинал в битката, но в сетния си миг е помолил Бог да го върне в Ентре Риос. Преди да окаже тази милост, Всевишният се е поколебал само за миг, но молителят вече бил мъртъв и неколцина души са го видели да пада на земята. Бог не може да промени миналото, но в Негова власт е да променя образите на миналото, тъй че смъртта се е преобразила в несвяст и Дамиан се е завърнал като сянка в родния си край. Да, завърнал се е, но да не забравяме, че не е бил нищо повече от сянка. Живял е самотно, без жена, без приятели; притежавал е всички неща, които са му били скъпи, но някак от разстояние, сякаш разделен от тях със стъклена стена; „умрял“ е и бледият му образ се е разтворил като вода във вода. Тази хипотеза е погрешна, но навярно тъкмо тя ме наведе на вярната (онази, която днес смятам за вярна) — по-проста, но същевременно и по-невъобразима. По един почти вълшебен начин я открих в трактата на Петрус Дамиани De Omnipotentia221, към чието проучване ме подтикнаха два стиха от двайсет и първа песен от Paradiso, в които се поставя съвсем същият проблем. В глава пета на този трактат Петрус Дамиани твърди противно на Аристотел и Фредегарий от Тур222, че Бог може да отмени съществуващото, сякаш никога не е било. Когато прочетох тези стари богословски спорове, започнах да проумявам трагичната история на дон Педро Дамиан.
217
Червените, или колорадосите, са били силите на официалното национално правителство на Уругвай в противовес на бланкосите — силите на Саравия; Червените по принцип са били по-добре въоръжени и с по-сериозна военна подготовка от нередовната войска на Белите, съставена предимно от гаучоси — бел.прев.
218
Хусто Хосе де Уркиса (1801–1870) — аржентински военен и политически деец, президент на Аржентинската конфедерация от 1854 до 1860. Той сваля режима на Росас и слага край на гражданската война в страната — бел.прев.
219
Изненадата произтича от факта, че битката при Масолиер, в която е участвал Дамиан, се е водила през 1904 г., а викът „Да живее Уркиса!“ по-вероятно е можел да се чуе в битката при Каганча (29.12.1839 г.) или Индия Муерта (27.03.1845 г.), където въстаническите федералистки сили на Уркиса се сражавали с унитарианците. При Каганча Уркиса е бил победен от унитарианците; при Индия Муерта той ги е разгромил. Разказът може да има скрита връзка с „Богословите“, разглеждайки възможността за повтарящото се време — бел.прев.
221
Петрус Дамиани (ок. 1007–1072) — италиански богослов схоластик; в XXI песен на Дантевия „Рай“ той е представен на седмото небе — небето на съзерцателите; името на цитирания трактат е „За всемогъществото“ — бел.прев.
222
Фредегарий от Тур — Борхес вероятно греши; в този контекст може би става дума за Беренгарий от Тур, философ и теолог схоластик, живял през XI в. — бел.прев.