По време на процеса (който за щастие не трая дълго) мълчах; да се оправдавам, би означавало само да бавя присъдата и щеше да изглежда като проява на малодушие. Сега нещата са се променили; в тази последна нощ преди екзекуцията мога да говоря без страх. Не желая прошка, защото не се чувствам виновен, искам само да бъда разбран. Който се вслуша в думите ми, ще разбере историята на Германия и бъдещата история на света. Съзнавам, че случаите като моя, необикновени и шокиращи днес, твърде скоро ще изглеждат тривиални. Утре ще умра, но въпреки всичко съм символ на идните поколения.
Роден съм в Мариенбург през 1908 година. Две страсти, днес почти забравени — музиката и метафизиката — ми позволиха да посрещна смело и даже щастливо множество злополучни години. Не мога да изброя всичките си благодетели, но две имена няма как да пропусна — Брамс и Шопенхауер. Често търсех убежище и в поезията; към вече споменатите искам да прибавя и едно друго могъщо германско име — Уилям Шекспир. Преди това се увличах по богословието, но от тази фантастична наука (както и от християнската вяра) завинаги ме откъсна Шопенхауер благодарение на директните си доводи; Шекспир и Брамс също, поради безкрайното многообразие на техния свят. Ако някой се спира поразен, тръпнещ от нежност и признателност пред която и да е творба на тези блажени мъже, дано узнае, че някога и аз тръпнех така — аз, ненавистният.
Някъде към 1927 година в живота ми навлязоха Ницше и Шпенглер. Един писател от XVIII век отбелязва, че никой не иска да дължи каквото и да е на съвременниците си; за да се освободя от това влияние, което чувствах угнетяващо, написах статия, озаглавена „Abrechnung mit Spengler“231. В нея изтъквах, че най-безспорният паметник на чертите, които авторът нарича фаустовски, не е компилативната драма на Гьоте232, а една поема, сътворена преди двайсет века — „De rerum natura“233. Все пак отдадох дължимото на откровеността на нашия философ на историята, на неговия дълбоко германски (kerndeutsch) военен дух. През 1929 година станах член на партията.
Малко неща ще кажа за годините на обучението ми. За мен те се оказаха по-сурови, отколкото за мнозина други, защото, макар да не ми липсва смелост, нямам никаква склонност към насилие. Въпреки всичко осъзнах, че се намираме на прага на ново време — а това ново време подобно на началните години на исляма или християнството изискваше и нови хора. Като личности моите другари ми бяха омразни; напразно се мъчех да се убедя, че за високата цел, която ни бе събрала, не бяхме отделни личности.
Богословите твърдят, че ако Божието внимание се отклони дори за миг от десницата ми, с която пиша, тя ще се превърне в нищо, сякаш изпепелена от невидим огън. Никой не може да съществува, казвам ви, никой не може дори да отпие глътка вода или да отчупи къшей хляб без оправдание. За всеки човек това оправдание е различно; аз например очаквах неумолимата война, която щеше да подложи на изпитание вярата ни. Достатъчно ми бе да зная, че и аз ще съм участник в сраженията й. Понякога се страхувах, че ще бъдем разочаровани от малодушието на Англия и Русия. Сляпата случайност — или съдбата — изтъка другояче бъдещето ми; вечерта на 1 март 1939-а в Тилсит имаше безредици, които вестниците не отразиха; на улицата зад синагогата два куршума пронизаха крака ми и се наложи да го ампутират234. Няколко дена по-късно нашите войски влязоха в Бохемия; когато сирените оповестиха новината, аз бездействах в болницата, опитвайки се да се изгубя до самозабрава в книгите на Шопенхауер. На перваза на прозореца дремеше огромен тлъст котарак — символ на моята безполезна участ.
В първия том на „Parerga und Paralipomena“ прочетох за пореден път, че всички събития, които могат да се случат на човека, от мига на раждането до смъртния му час, са предопределени от самия него. И тъй, всяко нехайство е умишлено, всяка случайна среща е предварително уговорена, всяко унижение е покаяние, всеки неуспех — загадъчна победа, всяка смърт — самоубийство. Няма по-изтънчена утеха от мисълта, че сами сме избрали нещастията си; тази лична телеология ни разкрива един таен порядък и по чуден начин ни слива с божественото. Каква незнайна цел, разсъждавах аз, ме накара да потърся именно онази вечер онези куршуми и това осакатяване? Не страхът от войната — в това бях сигурен; не, нещо по-дълбоко. Накрая ми се стори, че разбрах. Да умреш за една религия, е по-просто, отколкото да я изживееш пълноценно. Да се бориш с дивите зверове в Ефес, е по-лесно (хиляди незнайни мъченици са го сторили), отколкото да бъдеш Павел, раб на Иисуса Христа; едно отделно действие е по-незначително от всичките часове на човешкия живот. Битката и славата са лесни; начинанието на Разколников е било много по-мъчно от това на Наполеон. На 7 февруари 1941 година бях назначен за заместник-директор на концентрационния лагер Тарновиц.
232
Други нации живеят невинно, в себе си и за себе си, подобно на минералите или метеорите; Германия е универсалното огледало, което приема всички останали — съвестта на света (das Weltbewusstsein). Гьоте е прототипът на това вселенско разбиране. Не го критикувам, но не откривам у него фаустовския човек от теорията на Шпенглер — бел.авт.
233
„За природата на нещата“ — философска поема на римския поет и философ материалист Тит Лукреций Кар (I в. пр.Хр.) — бел.прев.
234
Според мълвата последиците от това раняване са били много сериозни — бележка на аржентинския издател.