Когато Авероес се завърна в библиотеката си, мюезините вече призоваваха за сутрешната молитва. (В харема чернокосите робини бяха изтезавали една червенокоса робиня, но той щеше да научи това чак надвечер.) Нещо му бе разкрило смисъла на двете загадъчни думи. С уверен и изящен почерк добави в ръкописа следните редове: „Аристу (Аристотел) нарича трагедия панегириците, а комедия — сатирите и анатемите. Възхитителни комедии и трагедии изобилстват по страниците на Корана и в свещените муаллаки“.
Изведнъж му се доспа и му стана малко хладно. Размота тюрбана си и се огледа в едно метално огледало. Не зная какво са видели очите му, защото нито един историк не е описал чертите на лицето му. Ала зная, че изчезна изведнъж, сякаш ударен от незрима мълния, и с него изчезнаха и къщата, и невидимият фонтан, и книгите, и ръкописите, и гълъбите, и многобройните чернокоси робини, и разтрепераната червенокоса робиня, и Фарадж, и Абу-л-Касим, и розовите храсти, може би даже и Гуадалкивир.
В тази история исках да предам процеса на едно поражение. Отначало си мислех за онзи кентърбърийски архиепископ, който се нагърбил да докаже, че има Бог; после за алхимиците, търсещи философския камък; после и за безполезните усилия на онези, които се опитват да направят трисекция на ъгъла и да изчислят квадратурата на кръга. Накрая разсъдих, че повече поезия се крие в случая с човек, заел се със задача, нерешима не за другите, а за него. Спомних си за Авероес, който, затворен в рамките на своя ислямски свят, никога не е могъл да проумее значението на думите трагедия и комедия. Описах неговия случай; докато разказът напредваше, почувствах същото, което вероятно е усетил онзи бог, споменат от Бъртън — богът, пожелал да сътвори бик, а сътворил вместо това бивол. Усетих, че моята творба ми се присмива. Усетих, че Авероес, който се е опитвал да си представи какво е драма, без да има понятие какво е театър, не е по-смехотворен от мен, който се опитвам да си представя Авероес, разполагайки само с няколко кратки фрагмента от Рьонан, Лейн и Асин Паласиос251. Усетих — на последната страница, — че моят разказ е символ на човека, който съм бил, докато го пишех, и че за да съчиня този разказ, е трябвало да бъда въпросният човек, а за да бъда този човек, е трябвало да съчиня въпросния разказ, и така до безкрай. (В мига, когато изчезва вярата ми в него, изчезва и Авероес.)
Заир
В Буенос Айрес Заир е обикновена монета от двайсет сентаво; драскотини от кама или джобно ножче са набраздили буквите N и T и цифрата две; 1929 е годината, отпечатана на лицевата страна. (В Гуджарат в края на осемнайсети век Заир е бил тигър; на остров Ява — слепец от джамията в Суракарта, убит с камъни от вярващите; в Персия — един астролаб, който Надир Шах252 е повелил да хвърлят в дълбините на морето; в занданите на Махди253 около 1892 година — малък компас, загърнат в парцал от тюрбан, който Рудолф Карл фон Слатин254 е успял да докосне; в джамията на Кордоба според Зотенберг255 Заир е бил жилка в мрамора на една от хиляда и двестате колони; в еврейското гето на Татуан — дъното на някакъв кладенец.) Днес е 13 ноември; на 7 юни на разсъмване Заир се озова в моите ръце; не съм вече човекът, който бях тогава, но все още ми е позволено да си спомням случилото си, може би дори да го разкажа. Все още, поне донякъде, съм Борхес.
На 6 юни почина Теоделина Виляр. Към 1930 година светските списания гъмжаха от нейните снимки; това изобилие навярно допринесе за славата й на голяма красавица, въпреки че не всички изображения подкрепяха безусловно тази оценка. Между другото основната грижа на Теоделина Виляр бе не толкова красотата, колкото съвършенството. Евреите и китайците са създали съответни правила за поведение при всички житейски обстоятелства; в Мишна се казва, че в съботния ден, щом се здрачи, шивачът не бива да излиза на улицата с игла в ръка; в „Записки за обредите“256 четем, че след първата чаша гостът трябва да изглежда сериозен, а след втората — да си придаде почтително и щастливо изражение.
Също тъй строги порядки бе възприела Теоделина Виляр и се придържаше към тях дори с още по-голяма взискателност. Като конфуцианците или талмудистите тя търсеше безукорна коректност във всяко действие, но усърдието й бе толкова по-възхитително и настойчиво, защото нормите на нейното верую не бяха вечни, а се определяха от приумиците на Париж или Холивуд. Теоделина Виляр се показваше на подходящи места в подходящ час окичена с подходящи атрибути и с подходящо за случая равнодушие, но равнодушието, атрибутите, часът и местата почти веднага излизаха от мода и служеха (по думите на самата Теоделина Виляр) за отличителен знак на безвкусицата. И тя като Флобер търсеше абсолютното, но нейният абсолют се криеше в мимолетното. Живееше образцово и при все това неспирно я глождеше вътрешно отчаяние. Изпробваше най-различни метаморфози, сякаш за да избяга от самата себе си; цветът на косата и прическите й се отличаваха с изключително непостоянство. Променяха се и усмивката, и тенът, и очертанията на очите. След 1932 година прилежно се втали… Войната й даде сериозен повод за размисъл. При положение че Париж бе окупиран от немците, как да следи човек модните тенденции? Един чужденец, към когото винаги бе изпитвала известни подозрения, си позволи да злоупотреби с добрата й воля, като й продаде няколко цилиндрични шапки; година по-късно стана всеизвестно, че тези грозотии никога не са се носили в Париж, и следователно не бяха шапки, а случайни и съмнителни капризи. Злото не идва само; доктор Виляр бе принуден да се премести на улица „Араос“257 и снимките на дъщеря му взеха да красят разни реклами на кремове и автомобили. (Кремовете, които някога употребяваше в изобилие, автомобилите, които вече не притежаваше!)
251
Мигел Асин Паласиос (1871–1944) — испански арабист, изследовател на ислямския мистицизъм и преводач на арабска философия — бел.прев.
252
Надир Шах (1688–1747) — ирански шах, провеждал политика на централизация; завоевателните му войни довеждат до създаването на обширна империя — бел.прев.
253
Мухаммад Ахмад Махди (1844–1885) — вожд на освободителното движение в Судан, основал суданската Махдитска държава — бел.прев.
254
Рудолф Карл фон Слатин Паша (1857–1932) — австрийски генерал, воювал срещу Махди, негов пленник в продължение на 11 години; оставил книга със спомени за суданския период от живота си — бел.прев.
256
Сборник от закони на юдаизма; „Записки за обредите“ (Лидзи) — един от основните текстове на конфуцианството, влизащ в т.нар. Петокнижие — бел.прев.
257
През 30-те години на XX в. улица „Араос“ е била населявана от обеднялата средна класа — бел.прев.