Както става в сънищата, мисълта, че всяка монета позволява такива бележити асоциации, ми се стори от огромна, макар и необяснима важност. Вървях с все по-ускорена крачка из пустите улици и площади. На един ъгъл спрях, надвит от умората. Видях пострадала от времето решетъчна врата; зад нея зърнах черно-белите плочи в притвора на църквата „Непорочно зачатие“. Бях се лутал в кръг; сега се намирах на една пресечка от кръчмата, в която ми бяха дали Заир.
Завих; тъмният силует отдалеч ми подсказа, че кръчмата вече е затворена. На улица „Белграно“ взех такси. Разсънен, оживен, почти щастлив, помислих, че нищо не е по-малко материално от парите, защото всяка монета (да речем, една монета от двайсет сентаво) в действителност съдържа цял репертоар от възможни варианти на бъдещето. Парите са абстрактни, повтарях си, парите са бъдеще време. Те могат да бъдат вечер, прекарана в покрайнините на града, могат да бъдат музика на Брамс, могат да бъдат географски карти или шахмат, или пък кафе, или словата на Епиктет, които ни учат да презираме златото; парите са един Протей, по-променлив от онзи на остров Фарос. Те са непредвидимо време, Бергсоново време, не строго установеното време на исляма или на стоиците. Детерминистите отричат, че на света има, макар и едно възможно събитие, id est събитие, което може да се случи от само себе си; една монета символизира свободната ни воля. (Не подозирах, че тези „мисли“ са противодействие срещу Заир, а също и наченките на демоничното му влияние.) След упорити размишления най-сетне заспах и сънувах, че съм монети, пазени от някакъв грифон.
На другия ден реших, че съм бил пиян. Реших също така да се отърва от монетата, която ми създаваше такива тревоги. Разгледах я: не се отличаваше с нищо особено, като изключим няколко драскотини. Щеше да е най-добре да я заровя в градината или да я пъхна в някое ъгълче на библиотеката, но аз исках да се отдалеча от нейната орбита. Избрах да я изгубя. Тази сутрин не отидох нито в църквата „Пилар“, нито на гробищата264; отидох с метрото до площад „Конститусион“, а от там — до Сан Хуан и Боедо.
Внезапен импулс ме накара да сляза на Уркиса; поех на запад, после на юг; умишлено се лутах и сменях посоките и на една улица, която ми се стори досущ като всички останали, влязох в първата изпречила се кръчма, поръчах си чаша ракия и я платих със Заир. Примижах зад опушените стъкла в старанието си да не видя номерата на къщите и името на улицата. Тази нощ взех таблетка веронал и спах спокойно.
До края на юни работата над един фантастичен разказ ме отвлече от тези мисли. Разказът включва две-три загадъчни парафрази — вместо кръв се употребява вода на меча, вместо злато — ложе на змея, и е написан от първо лице. Разказвачът е аскет, отрекъл се от общение с човешкия род и заселил се в някаква пустош. (Гнитахейд е името на това място.) Поради невинността и простотата на живота му някои го смятат за ангел; това е едно благочестиво преувеличение, защото никой не е безгрешен на тоя свят. Да посочим най-близкия пример — той самият е заклал баща си; наистина, бащата бил прочут чародей, завладял несметно съкровище с магическото си изкуство. Да опази съкровището от безумната алчност на людете — на тази задача е посветил живота си и денонощно бди над него. Скоро, може би твърде скоро това бдение ще приключи; звездите са му предрекли, че вече е изкован мечът, който ще го срази веднъж завинаги. (Грам е името на този меч.) С все по-заплетена реч разказвачът възхвалява лъскавината и гъвкавостта на своето тяло; на едно място говори разсеяно за люспи; другаде казва, че съкровището, което варди, е от пламтящо злато и червени пръстени. Накрая ни става ясно, че аскетът е змеят Фафнир, а съкровището, върху което лежи, е златото на нибелунгите. Появата на Сигурд рязко прекъсва повествованието265.
По-горе споменах, че съчиняването на тази нищо и никаква история (в която с псевдоерудиция вмъкнах няколко стиха от „Fafnismal“266) ми помогна да забравя монетата. Имаше нощи, в които — поради силната си увереност, че съм способен да я забравя — умишлено си я спомнях. Истината е, че злоупотребих с това занимание; оказа се далеч по-лесно да започна, отколкото да спра. Безуспешно си повтарях, че този противен никелов диск по нищо не се отличава от другите, които минават от ръка на ръка, еднакви, несметни и безобидни. Въодушевен от това разсъждение, положих усилия да насоча мислите си към друга монета, но не успях. Спомням си няколко несполучливи опита с монети от пет и десет чилийски сентаво и с един уругвайски винтен. На 16 юли се сдобих с една лира стерлинг; цял ден не я погледнах, но вечерта (както и други вечери) я сложих под увеличително стъкло и дълго я изучавах под светлината на силна електрическа лампа. После поставих върху нея лист хартия и я прекопирах с молив. Безполезни се оказаха за мен и блясъкът й, и драконът, и свети Георги; така и не ми се удаде да се отърва от натрапчивата си идея.
264
Тоест разказвачът не е отишъл на погребението на Теоделина. Базиликата „Пилар“ е една от най-внушителните църкви в центъра на Буенос Айрес, близо до гробището „Реколета“, където несъмнено е щяла да бъде погребана Теоделина Виляр — бел.прев.
265
Гнитахейд, Грам, Фафнир, Сигурд (Зигфрид) — реалии и герои от германо-скандинавския епос „Песен за нибелунгите“ — бел.прев.