В нощта на бдението на Теоделина с изненада забелязах отсъствието на госпожа Абаскал, по-малката й сестра. През октомври една нейна приятелка ми каза:
— Клетата Хулита, беше станала наистина много странна и я настаниха в частната клиника „Бош“. Как ли ще се измъчат сестрите, които трябва да я хранят с лъжица. А тя все настоява за някаква монета, също като шофьора на Морена Сакман.
Времето, което замъглява спомените, изостря спомена за Заир. Преди си представях първо лицевата страна, после опаката; сега ги виждам и двете едновременно. Но това не става така, сякаш Заир е от стъкло, защото двете страни не се наслагват; все едно зрението ми е станало сферично и Заир изпъква в самия център. Онова, което не е Заир, стига до мен като през сито и сякаш отдалеч; презрителното изражение на Теоделина, физическата болка. Тенисън е казал, че ако можехме да проумеем поне едно цвете, щяхме да узнаем кои сме и какво е светът. Навярно е искал да каже, че и най-скромното събитие съдържа цялата световна история с безкрайната й плетеница от причини и следствия. Навярно е искал да каже, че видимият свят се проявява изцяло във всяка представа точно както волята според Шопенхауер се проявява изцяло у всеки субект. Кабалистите са били на мнение, че човекът е микрокосмос, символично огледало на Вселената; всичко според Тенисън би могло да се окаже такова. Всичко, даже и непоносимият Заир.
Още преди 1948 година ще ме сполети участта на Хулия. Ще се наложи да ме хранят и да ме обличат, няма да знам дали е вечер или сутрин, няма да знам кой е бил Борхес. Да определя това бъдеще като ужасно, би било лицемерие, тъй като обстоятелствата му вече няма да ми влияят по никакъв начин. Със същия успех можем да твърдим, че под наркоза човек изпитва ужасна болка, когато му отварят черепа. Вече няма да възприемам Вселената, ще възприемам само Заир. Според идеалистическото учение глаголите „живея“ и „сънувам“ са абсолютни синоними; от хиляди привидности ще премина към една; от един много сложен сън — към един много прост. Другите ще сънуват, че съм луд, а аз ще сънувам Заир. Когато всички хора на тази земя започнат да мислят денонощно за Заир, кое ще бъде сън и кое реалност — земята или Заир?
В безлюдните нощни часове все още мога да се разхождам из улиците. Зората най-често ме заварва на някоя пейка на площад „Гарай“, където седя и мисля (опитвам се да мисля) за онзи пасаж от „Асрар наме“, който назовава Заир сянка на Розата и раздиране на Булото. Свързвам това твърдение със следното: за да се слеят с Бога, суфиите повтарят своето име или деветдесет и деветте божествени имена, докато изгубят всякакво значение. Копнея да извървя този път. Накрая може би ще изчерпя Заир, като мисля неспирно за него; може би зад монетата се крие Бог.
На Уоли Ценър
Писанията на Бога
Тъмницата е дълбока и каменна; формата й — почти идеално полукълбо, макар че подът (също каменен) е донякъде по-малък от голямата окръжност, обстоятелство, което някак угнетява и същевременно създава усещане за простор. По средата я пресича междинна стена; макар и твърде висока, тя не достига най-горната част на свода. От едната й страна съм аз, Цинакан, жрец от пирамидата на Кахолом, опожарена от Педро де Алварадо272; от другата — един ягуар, който мери с безшумни равни стъпки времето и пространството на своя плен. Наравно с пода голям зарешетен отвор прорязва средната стена. В часа без сянка (по пладне) някъде горе се отваря капак и един тъмничар, с годините станал някак безплътен, завърта железен скрипец и ни спуска с въже стомни с вода и късове месо. Светлината прониква под свода; в тези мигове успявам да зърна ягуара.
Вече не мога да сметна колко години лежа в мрака; аз, който някога бях млад и можех да крача из този затвор, сега само чакам в мъртвешко вцепенение свършека, предопределен от боговете. С дългия кремъчен нож някога разпарях гърдите на жертвите, а сега само някакво чудо би могло да ме вдигне от праха.
В навечерието на пожара, заличил пирамидата, мъжете, които слязоха от високи коне, ме изтезаваха с нажежено желязо, за да им разкрия къде има заровено съкровище. Пред очите ми повалиха идола на бога, ала бог не ме изостави и ми даде сили да мълча по време на мъченията. Раздираха плътта ми, трошаха костите ми, обезобразиха ме; накрая дойдох на себе си в тази тъмница, която не ще напусна до края на земния си живот.
Подтикван от неизбежната нужда да правя нещо, да запълвам някак времето, опитах да си припомня в мрака всичко, което някога съм знаел. В течение на много нощи възстановявах в мислите си подредбата и броя на едни каменни змии или формата на някое лековито дърво. Така полека побеждавах времето, така полека си възвръщах онова, което някога притежавах. Една нощ усетих как се доближавам до един определен спомен; преди да зърне морето, и пътникът долавя как се раздвижва кръвта му. След няколко часа споменът доби ясни очертания; беше едно от преданията за бога. Още в първия ден на Сътворението, предвиждайки, че в края на времената ще се случат много беди и погроми, той написал едно вълшебно заклинание, способно да отблъсне тези злини. Написал го така, че да стигне до най-отдалечените поколения и да остане недокоснато от превратностите на съдбата. Никой не знае точно къде и с какви знаци го е написал; знаем само, че то тайно устоява на времето и един избраник някога ще го прочете. Размислих, че както винаги сме в края на времената и че моята участ на последен жрец на бога ще ми дари правото да прозра това писание. Обстоятелството, че ме обграждаше непреодолима тъмница, не ми отнемаше тази надежда; може би хиляди пъти бях виждал заклинанието на Кахолом и сега оставаше само да го разгадая.
272
Педро де Алварадо (1485–1541) — испански конкистадор, взел участие в покоряването на населението по земите на Доминиканската република, Куба, Мексико, Салвадор, Перу — бел.прев.