Почувствах се изгубен. Пясъкът ме задавяше, но все пак извиках: „Не може да ме убие някакъв сънуван пясък, нито пък има сънища в сънищата“. Събудих се от ярко сияние. В мрака над мен бе надвиснал кръг светлина. Видях лицето и ръцете на тъмничаря, скрипеца, въжето, месото и стомните.
Човек постепенно се слива с образа на съдбата си; в крайна сметка човек се отъждествява с житейските си обстоятелства. Аз бях преди всичко затворник, не тълкувател или отмъстител, нито пък жрец на бога. От неуморния лабиринт на сънищата се завърнах в строгата килия тъй, сякаш се прибирах у дома. Благослових нейната влага, благослових тигъра й, благослових отвора, пропускащ светлина, благослових старото си измъчено тяло, благослових мрака и камъка.
Тогава се случи онова, което не мога нито да забравя, нито да изразя с думи. Осъществи се единението с божеството, с вселената (не зная дали между тези думи има някаква разлика). Екстазът не използва повторно символите си; някой е видял бог сред сияйна светлина, друг го е съзрял под формата на меч или в листенцата на роза. Аз видях неимоверно високо Колело, което не беше пред очите ми, нито зад гърба ми, нито отстрани, а се намираше едновременно навсякъде. Това Колело бе от вода, ала също и от огън и (въпреки че очертанията му се виждаха) беше безкрайно. Бе изтъкано от всички неща, които са били, които са и ще бъдат, и аз бях една от нишките на тази всеобхватна мрежа, а Педро де Алварадо, мъчителят ми, беше друга. Тук се съдържаха причините и следствията и стигаше само да погледна това Колело, за да проумея всичко, цялата безкрайност. О, блаженство на прозрението — как превъзхожда то радостта от въображението и чувствата! Видях вселената, видях и скрития замисъл на вселената. Видях първоизточника, за който разказва Книгата на Съвета274. Видях планините, които изплуват от водата, видях първите люде, сътворени от дърво, видях как големите делви се обръщат срещу тях, видях как кучетата ръфат лицата им. Видях онзи бог без лице, който стои зад боговете. Видях безкрайния ход на явленията, които заедно образуват едно блаженство, и като прозрях всичко, можах да прозра и писанията на тигъра.
Това е един израз от четиринайсет произволни думи (ала произволни само на пръв поглед) и би било достатъчно да го изрека на глас, за да се сдобия с всемогъщество. Би било достатъчно да го изрека, за да излича тази каменна тъмница, за да се втурне денят в моята нощ, за да стана отново млад, да стана безсмъртен и тигърът да разкъса Алварадо, да забучвам свещения нож в испански гърди, да въздигна пак пирамидата, да въздигна империята. Четирийсет срички, четиринайсет слова и аз, Цинакан, ще стана владетел на земите, които някога владееше Моктесума275. Ала зная, че никога няма да изрека тези слова, защото вече не си спомням Цинакан.
Нека умре заедно с мен тайната, изписана върху тигрите. Който е прозрял вселената, който е прозрял пламтящия замисъл на вселената, не може да мисли за един човек, за незначителните му радости и неволи, та дори този човек да е самият той. Той е бил този човек, но това вече не го засяга. Какво го засяга жребият на другия, какво го засяга народът на другия, ако сега той е никой. Затова не изричам заклинанието, затова допускам да бъда забравен от дните, прострян в тъмнината.
На Ема Рисо Платеро
Абенхакан Ал-Бохари, убит в своя лабиринт
… може да бъдат сравнени с паяка, който си строи дом.
— Това е земята на предците ми — каза Дънрейвън и с широк жест, включващ даже скритите зад облаци звезди, обхвана черната пустош, морето и една внушителна порутена сграда, която приличаше на конюшня, видяла и по-добри времена.
Спътникът му Ънуин извади лулата от устата си и захъмка одобрително. Беше първата лятна вечер на 1914 година; преситени от един свят, лишен от достойнството на риска, приятелите се наслаждаваха на усамотението в този кът на Корнуол. Дънрейвън имаше грижливо поддържана тъмна брада и се чувстваше като автор на забележителна епопея, която съвременниците му едва ли щяха да могат да скандират и чиято тема още не бе го осенила; Ънуин бе публикувал изследване върху онази теорема, която Ферма не е записал в полето на една страница от Диофант276. И двамата — трябва ли да го казвам? — бяха млади, волни и пламенни.
274
Книгата на Съвета — „Попол Вух“, митологичен епос на индианците киче; в този пасаж жрецът си припомня историята на Сътворението, разказана в първите няколко глави на епоса — бел.прев.
275
Моктесума (или Монтесума, 1466–1520) — владетел на ацтеките, пленен от Е. Кортес; отправил призив към народа си да се покори на испанците, заради което бил убит от въстаналите индианци — бел.прев.
276
Пиер Ферма (1601–1665) — френски математик, по професия юрист; един от създателите на теорията на числата. Формулираната от него т.нар. теорема на Ферма в общ вид остава недоказана; Диофант Александрийски (ок. III в.) — гръцки математик, разработил редица раздели от теорията на числата. Запазила се е част от трактата му „Аритметика“, където се дава решение на задачи, спадащи предимно към неопределени уравнения до четвърта степен. Трудовете му са послужили за отправна точка на Ферма и др. — бел.прев.