— Паяжината ли? — повтори Дънрейвън с недоумение.
— Да. Не бих се изненадал, ако именно паяжината (универсалната форма на паяжината, ще рече Платоновата паяжина) е внушила идеята за престъплението на убиеца (защото убиец има). Сигурно си спомняш, че Ал-Бохари сънувал в гробницата оплетено кълбо змии и когато се събудил, разбрал, че една паяжина е породила съня. Да се върнем към онази нощ, в която Ал-Бохари е сънувал змиите. Победеният цар, везирът и робът бягат през пустинята, понесли съкровището. Намират скривалище в една гробница. Везирът, който ни е известен като страхливец, заспива; царят, който ни е известен като храбър мъж, не може да заспи. За да не дели имането с везира, царят го заколва; няколко нощи по-късно сянката на убития го заплашва насън. Всичко това е невероятно; според мен събитията са се стекли другояче. Именно царят, храбрецът, е спял през онази нощ, а Саид, страхливецът, е будувал. Да заспиш, означава да се откъснеш от вселената, а подобно отдръпване е трудно за човек, който знае, че го преследват с извадени мечове. Обзет от алчност, Саид се навежда над заспалия цар. Мисли да го убие (пръстите му може би си играят с кинжала), но не събира смелост. Повиква роба и двамата скриват част от съкровището в гробницата, после избягват в Суакин и от там — в Англия. Не за да се скрие от Ал-Бохари, а за да го подмами и убие, издига на брега високия лабиринт с червени стени, тъй че моряците да го виждат отдалеч. Знаел е, че корабите ще разнесат из нубийските пристанища мълвата за мъжа с рижата брада, за роба и лъва и че Ал-Бохари — рано или късно — ще дойде да го търси в лабиринта. В последния коридор на тази плетеница го очаква капанът. Ал-Бохари изпитва безкрайно презрение към братовчед си и не би се унизил дотам, че да вземе някакви предпазни мерки. Тъй трепетно очакваният ден най-сетне настъпва; Абенхакан слиза от кораб на английския бряг, извървява целия път до входа на лабиринта, преброжда непрогледните коридори и може би вече се изкачва по първите стъпала, когато везирът му, скрит над капака горе, го убива — знам ли как, навярно с изстрел. Робът несъмнено убива лъва и сам бива убит с втори изстрел. После Саид размазва лицата и на тримата с камък. Принуден е да го направи; един мъртвец с обезобразено лице веднага повдига въпроса за идентификацията, но звярът, негърът и царят заедно образуват ред и при положение че първите два члена са известни, не е трудно да се определи последният. Никак не е чудно, че се е тресял от страх, докато е разговарял с Алаби; току-що е бил извършил пъкленото си дело и се е канел да избяга от Англия, за да прибере съкровището.
След думите на Ънуин настъпи тишина, натежала от размисъл, или недоверие. Дънрейвън си поръча още една халба тъмно пиво, преди да сподели мнението си.
— Приемам — рече той, — че моят Абенхакан е Саид. Такива метаморфози, ще кажеш, са класически прийоми на жанра — направо условия, които читателят изисква да се спазват. Трудно ми е обаче да приема хипотезата, че част от съкровището е останала в Судан. Спомни си, че Саид е бягал не само от царя, но и от враговете на царя; по-лесно е да допуснем, че е заграбил цялото съкровище, вместо да се бави да заравя част от него. Може би не са били намерени монети, защото просто не са били останали такива; строителните работи вероятно са погълнали цяло състояние, което за разлика от червеното злато на нибелунгите не е било неизмеримо. Излиза, че Абенхакан е прекосил морето, за да търси прахосано съкровище.
— Не прахосано — отвърна Ънуин. — По-скоро вложено в строежа на грамаден кръгъл капан от тухли, издигнат в земя на неверници с цел да го плени и погуби. Ако твоята догадка е правилна, Саид е действал тласкан от омраза и страх, а не от алчност. Задигнал е съкровището, а после е разбрал, че то не е най-важното за него. Най-важното е било Абенхакан да загине. Престорил се е на Абенхакан, убил го е и накрая е станал Абенхакан.
— Да — съгласи се Дънрейвън. — Станал е скитник, който, преди смъртта да го превърне в никой, сигурно си е спомнил, че някога е бил цар или поне се е представял за цар.
Двамата царе и двата лабиринта280
Достойни за вяра люде разказват (макар Аллах да знае по-добре), че в зората на времето имало един цар на Вавилонските острови, който веднъж свикал своите архитекти и жреци и им наредил да построят лабиринт — толкова сложен и изкусен, че най-благоразумните не смеели да влязат в него, а влезлите се губели. Това било същинско безсрамие, защото да всяваш смут и удивление, е дело, което подхожда повече на Бога, нежели на човеците. След време в двора на владетеля пристигнал един арабски цар; тогава царят на Вавилония (за да се подиграе с простодушието на госта си) го накарал да влезе в лабиринта, където онзи се лутал объркан и унизен чак до залез-слънце. Когато се смрачило, призовал Бог на помощ и открил вратата. От устните му не се откъснала никаква жалба; само казал на вавилонския цар, че в родната си земя имал по-хубав лабиринт и — с Божието благоволение — някой ден щял да го покаже на домакина си. Сетне се върнал в Арабия, събрал своите пълководци и тъмничари и подкрепян от благосклонната съдба, успял да опустоши царствата на Вавилония, да срине дворците й, да сломи народите й и да плени самия цар. Вързал го върху една бързонога камила и го откарал в пустинята. Три дена яздили из нея и накрая арабският цар рекъл: „О, царю на времето и същността, символ на столетието! Във Вавилония ти пожела да се изгубя в бронзов лабиринт с безброй стълби, врати и стени; сега Всемогъщият благоволи да ти покажа моя лабиринт, където няма стълби за изкачване, нито врати за разбиване, нито изнурителни проходи за изминаване, нито стени, които да ти препречват пътя“.
280
Това е историята, която пасторът в „Абенхакан ал-Бохари, убит в своя лабиринт“ разказва от амвона — бел.авт.