Вярваше в това вълшебство, когато изстрелът го покоси.
Човекът на прага
Биой Касарес донесе от Лондон интересна кама с триъгълно острие и дръжка във форма на буквата Н; нашият приятел Кристофър Дюи от Британския съвет каза, че този вид оръжие е много разпространено в Индостан. Констатацията го накара да спомене, че той е работил в тази страна през периода между двете войни (Ultra Auroram et Gangem281 — спомням си, че го каза на латински, като обърка един стих на Ювенал). От историите, които той разказа през онази нощ, ще се осмеля да възпроизведа само тази. Разказът ми ще бъде точен — нека Аллах ме избави от изкушението да прибавя някои кратки незначителни подробности или пък да утежня екзотичния му полъх със заемки от Киплинг. Впрочем от тази история лъха някакъв древен и естествен аромат, може би на „Хиляда и една нощ“; жалко ще е да се загуби.
Географската точност на събитията, които ще опиша, е съвсем без значение. Освен това какво значение могат да имат в Буенос Айрес имена като Амрицар или Удх? Следователно достатъчно е да кажа, че през онези години в един мюсюлмански град избухнаха безредици и централното правителство изпрати един силен човек да въдвори ред. Той беше шотландец от прочут род на воини и насилието беше в кръвта му. Виждал съм го един-единствен път, но никога няма да забравя смолисточерните му коси, изпъкналите скули, хищния нос и устата, широките рамене, мощното телосложение на викинг. В историята, която ще ви разкажа тази вечер, той ще се нарича Давид Александър Гленкайрн; и двете имена му подхождат, защото са имена на царе, управлявали с желязна ръка. Подозирам, че Давид Александър Гленкайрн (ще трябва да свикна да го наричам така) е бил човек, който е внушавал страх; градът се бил усмирил още при вестта за пристигането му. Въпреки това обаче той наложи най-различни строги мерки. Изминаха няколко години. Градът и районът му живееха в мир. Сикхите и мюсюлманите бяха изоставили старите си вражди, когато Гленкайрн внезапно изчезна. Разбира се, плъзнаха слухове, че бил отвлечен или убит.
Узнах за това от шефа си, тъй като цензурата беше строга, а вестниците не коментираха (доколкото си спомням, дори не споменаха) изчезването на Гленкайрн. Според една поговорка Индия е по-голяма от света; Гленкайрн — всемогъщ в града, отреден му с един подпис под заповедта, беше само една брънка от административния апарат на империята. Издирваният на местната полиция се оказаха безплодни; шефът ми реши, че едно частно лице ще събуди по-малко подозрения и може би ще постигне по-добри резултати. Три-четири дни по-късно (разстоянията в Индия са огромни) вече бродех без особена надежда из улиците на непроницаемия град, който сякаш бе погълнал този мъж.
Почти веднага усетих, че съществува всеобщ заговор с цел да се прикрие съдбата на Гленкайрн. В този град няма човек (предположих аз), който да не знае тайната и да не се е заклел да я запази. Запитани, повечето хора показваха пълна неосведоменост — не знаели кой е Гленкайрн, никога не били го виждали, никога не били чували да се говори за него. Други пък твърдяха противното — били го зърнали преди четвърт час да разговаря с еди-кой си, като даже ме придружаваха до дома, в който двамата уж били влезли и в който никой нищо не знаеше за тях или пък откъдето те току-що били излезли. На някои от тези отявлени лъжци стоварвах юмрука си в лицето им. Присъстващите свидетели одобряваха реакцията ми и измисляха нови лъжи. Не им вярвах, но не се осмелявах да не ги изслушам. Една вечер ми оставиха плик, в който на къс хартия бе написан един адрес…
Слънцето вече беше залязло, когато стигнах. Кварталът беше скромен и беден. Къщата беше много ниска; от тротоара видях редица пръстени вътрешни дворове, свързани помежду си, а в дъното — светлина. В последния двор честваха някакъв мюсюлмански празник. Влезе един слепец с лютня от червеникаво дърво.
Видях в краката си, сгушен на прага, един много стар човек, неподвижен като статуя. Ще опиша как изглеждаше, тъй като това е съществено за историята. Годините го бяха смалили и изгладили, както водата изглажда камъка или поколения хора — някоя мисъл. От него висяха дълги дрипи, или поне така ми се стори, а тюрбанът, обвиващ главата му, беше също някакъв парцал. В полумрака той вдигна към мен смуглото си лице с много бяла брада. Без предисловия му заговорих за Давид Александър Гленкайрн, защото вече бях изгубил всякаква надежда. Не ме разбра (а може би не чу добре) и се наложи да му обясня, че става въпрос за един съдия, когото търся. Още докато произнасях думите, усетих колко е абсурдно да разпитвам този човек на миналото, за когото настоящето е само някакъв неясен шум. Този човек би могъл да ме осведоми за Метежа или за Акбар, но не и за Гленкайрн. Опасенията ми се потвърдиха от отговора му.