— Къде се случи това, което разказа? — попитах. — В някакво селско стопанство ли?
За пръв път той ме погледна в очите. След това поясни бавно, като отмерваше думите си:
— Казах, че го затвориха в едно селско стопанство, а не че са го съдили там. Съдиха го тук, в града, в най-обикновена къща като тази. Къщите не се различават една от друга, важното е да се знае дали къщата е построена в ада или на небето.
Запитах го за съдбата на съзаклятниците.
— Не зная — ми каза той търпеливо. — Всичко се случи преди много години и бе забравено. Хората може и да са ги осъдили, но бог — не.
Като каза това, той стана. Разбрах, че с тези думи се сбогуваше с мен и че отсега нататък аз вече не съществувах за него. Тълпа от мъже и жени, произхождащи от всички народности на Пенджаб, се спусна върху нас, като се молеше и пееше, и почти ни помете. Ужасих се как е възможно от толкова тесни дворове, малко по-големи от дълги прустове, да излязат толкова много хора. От съседните къщи прииждаха още хора — очевидно бяха прескочили оградите… Проправих си път с лакти и проклятия. В последния вътрешен двор се разминах с един гол мъж с венец от жълти цветя, когото всички целуваха и поздравяваха. В ръката си държеше меч. Мечът беше окървавен, защото с него бе убит Гленкайрн, чийто обезобразен труп намерих в конюшнята в дъното на двора.
Алефът
But they will teach us that Eternity is the Standing stili of the Present Time, a Nunc-stans (as the Schools cali it); which neither they, nor any else understand, no more than they would a Hic-stans for an infinite greatnesse of Place.
В знойната февруарска утрин, когато Беатрис Витербо умря след неумолима агония, която нито за миг не я принизи до сантименталност или страх, забелязах, че по рекламните табла на площад „Конститусион“ се появи нов афиш за цигари от светъл тютюн; стана ми мъчно, защото разбрах, че непрестанният и обширен свят вече се отдалечаваше от нея, че тази промяна е само първата от една безкрайна поредица. Светът ще се промени, но не и аз, помислих си с меланхолична суета; сигурен съм, че понякога напразната ми преданост я е дразнила; сега, когато тя е мъртва, можех да се посветя на паметта й — без надежда, но и без унижение. Тъй като на 30 април беше рожденият й ден, реших, че би било учтиво, благовъзпитано и може би необходимо на тази дата да посетя дома на улица „Гарай“, за да поздравя баща й и братовчед й Карлос Архентино Данери. Отново ще чакам в сумрака на претрупания с мебели малък салон, отново ще изучавам подробно многобройните й портрети. Беатрис Витербо в профил, цветна снимка; Беатрис с домино по време на карнавала през 1921 година; първото причастие на Беатрис; Беатрис в деня на сватбата си с Роберто Алесандри; Беатрис малко след развода, на един обяд в жокей клуб; Беатрис в Килмес с Делия Сан Марко Порсел и Карл ос Архентино; Беатрис с пекинеза, подарен й от Вилиегас Аедо; Беатрис в анфас и в три четвърти профил, усмихната, подпряла с ръка брадичката си… Този път няма да съм принуден както преди да оправдавам присъствието си със скромни подаръци — книги, чиито страници впоследствие се досетих да разрязвам предварително, за да не установявам месеци по-късно, че остават недокоснати.
Беатрис Витербо умря през 1929 година; оттогава не съм пропускал 30 април, без да се върна в дома й. Обикновено пристигах в седем и четвърт и оставах до осем без двайсет; всяка година се появявах малко по-късно и оставах малко повече; през 1933 година пороен дъжд ми помогна — бяха принудени да ме поканят на вечеря. Разбира се, използвах този благоприятен прецедент; през 1934 година се появих след осем часа с един сладкиш с пълнеж, каквито правят в Санта Фе, и, напълно естествено, останах на вечеря. Така на тези меланхолични и безполезно еротични рождени дни Карлос Архентино Данери започна постепенно да ми се изповядва.
Беатрис беше висока, крехка, съвсем леко приведена, в походката й имаше (ако оксиморонът е позволен) някаква сякаш грациозна непохватност, зачатък на възторженост. Карлос Архентино е червендалест, едър, с прошарени коси и тънки черти. Изпълнява някаква второстепенна длъжност в незначителна библиотека в южното предградие; по характер е властен и едновременно с това муден; използваше доскоро вечерите и празниците, за да не излиза от дома си. След две поколения италианското „з“ и прекаленото италианско ръкомахане са се съхранили у него. Умствената му дейност е непрестанна, страстна, противоречива и напълно незначителна и изобилства с безполезни аналогии и напразни тревоги. Има (като Беатрис) красиви и издължени ръце. В течение на няколко месеца натрапчивата му идея беше Пол Фор — не толкова заради баладите му, колкото поради мисълта, че славата му не бива да бъде опетнена. „Той е Принцът на френските поети, повтаряше самодоволно. Напразно се бунтуваш срещу него; не ще го стигне и най-отровната от твоите стрели“.
282
„О, боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори!“ У. Шекспир, „Хамлет“, II, 2 (англ.). Превод Валери Петров — бел.прев.
283
„… но искат да ни учат, че вечността е замръзнало настояще — nunc-stans, както го наричат схоластиците, термин, който е не по-разбираем за тях или за някого другиго, отколкото ако употребяваха hic-stans (замръзнало тук) за означаване на безкрайно голямо пространство“. Т. Хобс, „Левиатан“, IV, 46 (англ.). Превод Руси Русев — бел.прев.