На 30 април 1941 година си позволих да прибавя към сладкиша бутилка коняк местно производство. Карлос Архентино го опита, намери, че не е лош, и след няколко чашки захвана реч в защита на съвременния човек.
— Представям си го — каза той с малко необяснимо оживление — в новия работен кабинет, в някаква каменна кула, издигаща се над града, заобиколена от телефони, телеграфи, фонографи, радиотелефонни апарати, кинокамери, вълшебни фенери, тълковни речници, разписания, справочници, бюлетини…
После заяви, че за човек, който разполага с всички тези средства, пътуването е нещо безсмислено; нашият двайсети век променил поговорката за Мохамед и планината; сега планините сами идват при съвременния Мохамед.
Толкова нелепи ми се сториха тези мисли, толкова високопарно и подробно беше изложението, че веднага си помислих за литература; запитах го защо не напише всичко това. Както можеше да се очаква, отговори, че вече го е направил; това схващане, както и други, не по-малко оригинални, били изложени в голямата му Песен Предсказание. Встъпителна песен или просто Песен Въведение към една поема, над която бил работил много години, без reclame284, без оглушителна шумотевица, опирайки се непрестанно на двете патерици, които се наричат труд и уединение. Първо отварял шлюзовете на въображението, след това шлифовал. Поемата се наричала „Земята“: ставало въпрос за описание на нашата планета, в което, разбира се, не липсвали живописното отклонение и смелата апострофа.
Помолих го да прочете един пасаж — макар и кратък. Той отвори едно чекмедже на писалището, извади голяма купчина листа с бланката на библиотека „Хуан Крисостомо Лафинур“ и прочете със звучно самодоволство:
— Тази строфа е интересна от всяка гледна точка — изрази той оценката си. — Първият стих ще предизвика възхищението на професора, на академика, на елиниста, пък дори и на желаещите да се покажат ерудити, които са значителна част от читателите; вторият стих е преход от Омир към Хезиод (подразбираема почит към бащата на дидактическата поезия, изписана на фронтисписа на блестящо новата сграда), като се обновява един способ, използван още в Светото писание — изброяване, натрупване или накамаряване; третият стих — независимо от това, дали е бароков, декадентски или проява на изчистен и фанатичен култ към формата — се състои от два полустиха близнаци; четвъртият — направо двуезичен стих, ми осигурява безусловната подкрепа на всеки, който е чувствителен към непринудената игра на шеговития стил. Няма да говоря изобщо за рядко срещаната рима, нито за ерудицията, позволяваща ми — без педантизъм — да натрупам в четири стиха три загатвания за ерудираност, които обхващат трийсет века литература; първото от „Одисеята“; второто от „Дела и дни“ и третото от безсмъртните миниатюри, които в свободното си време ни е завещало перото на савоеца… Още веднъж се убеждавам, че съвременното изкуство изисква балсама на смеха, скерцото. Решително, тук има думата Голдони!
Той ми прочете още много строфи, които също заслужиха собственото ми одобрение заедно с многословен коментар. В тях нямаше нищо особено; дори не ги намерих много по-лоши от първата. В писанията му бяха си сътрудничили прилежанието, липсата на взискателност и случайността. Достойнствата, които Данери приписваше на творбите си, бяха вторични. Разбрах, че този поет се труди не да пише поезия, а да намира доводи, които да доказват, че поезията му е възхитителна; естествено, тази дейност, следваща създаването на поезията му, издигаше творбата в собствените му очи, но не и в очите на другите. Говорът на Данери беше чудноват; с изключение на редки случаи, неговата безпомощност в стихосложението му пречеше да предаде тази чудноватост на поемата287.
287
Спомням си все пак редове от тази сатира, в която той бичуваше лошите поети:
Както той ми каза, единствено страхът да не си създаде многобройни и силни врагове го е накарал да се откаже от намерението си да публикува поемата — бел.авт.