На никого не разказах за откритието си, но често се връщах там. Бях дете, затова не можех да разбера, че тази привилегия ми е отредена, за да може по-късно, вече като зрял мъж, да извая една поема. Няма да ме ограбят Сунино и Сунгри, не, не и хиляди пъти не! Със законника в ръка доктор Сунни ще докаже, че моят Алеф е неотчуждаем. Опитах се да разсъдя:
— Но не е ли много тъмно в мазето?
— Истината не прониква лесно в разум, който се бунтува. Щом всички места на земята се намират в Алефа, там ще се намират и всички свещници, всички лампи, всички източници на светлина.
— Веднага идвам да го видя.
Прекъснах разговора, преди да има възможност да се възпротиви. Понякога е достатъчно да узнаем един факт, за да открием в същия миг цял куп неподозирани преди това доказателства, които го потвърждават; изненадах се, че не бях разбрал до този миг, че Карлос Архентино е луд.
Между впрочем всички тези Витербовци… Беатрис (самият аз често си го повтарям) беше жена или момиче, което проявяваше почти жестоко ясновидство, но в нея имаше известна небрежност, разсеяност, някакво презрение и истинска жестокост, която може би изискваше конкретно патологическо обяснение. Лудостта на Карлос Архентино ме изпълни със злобна радост; дълбоко в душата си ние двамата винаги се бяхме презирали.
На улица „Гарай“ прислужницата ме помоли да бъда любезен и да почакам. Господарят бил в мазето както винаги и проявявал снимки. До голямата ваза, в която нямаше нито едно цвете, върху ненужното пиано се усмихваше (по-скоро извън времето, отколкото анахроничен) големият портрет на Беатрис в несполучливи цветове. Никой не можеше да ни види; в пристъп на отчаяна нежност се приближих до портрета и заговорих:
— Беатрис, Беатрис Елена, Беатрис Елена Витербо, Беатрис, скъпа Беатрис, изгубена завинаги, аз съм, аз, Борхес.
Малко по-късно влезе Карлос. Заговори с рязък глас; разбрах, че не е в състояние да мисли за нищо друго освен за загубата на Алефа.
— Една чашка от нашенския коняк — нареди той — и се гмуркаш в мазето. Обаче, нали знаеш, налага се да лежиш по гръб. Освен това необходими са също тъмнина, неподвижност и известно приспособяване на очите. Ще легнеш върху плочките на пода и ще отправиш поглед към деветнайсетото стъпало на въпросната стълба. Аз си отивам, затварям капака на мазето и ти оставаш сам. Някой плъх може да те поизплаши, но какво пък толкова. След няколко минути ще видиш Алефа, микрокосмоса на алхимици и кабалисти, нашия прословут стар приятел, multum in parvo290!
Когато вече бяхме стигнали до трапезарията, той прибави:
— Разбира се, ако не го видиш, некадърността ти не прави недействително моето свидетелство… Слизай и след малко ще можеш да разговаряш с всички образи на Беатрис.
Отегчен от празните му приказки, побързах да сляза. Мазето, което беше малко по-широко от стълбата, приличаше извънредно много на кладенец. Напразно потърсих с поглед сандъка, за който ми беше говорил Карлос Архентино. Един от ъглите беше задръстен с някакви каси с бутилки и брезентови чували. Карлос взе един чувал, сгъна го и го нагласи на едно явно точно определено място.
— Възглавницата е съвсем скромничка — обясни той, — но ако я повдигна, макар и само с един сантиметър, няма да видиш абсолютно нищо и ще останеш изигран и засрамен. Отпусни туловището си на пода и преброй деветнайсет стъпала.
След като изпълних смешните му указания, той най-сетне си тръгна. Спусна внимателно капака на мазето; въпреки една пролука, която по-късно различих, тъмнината ми се стори непрогледна. Внезапно осъзнах опасността, която ме заплашваше — бях се оставил на един луд да ме погребе жив, след като бях изпил отрова. Самохвалството на Карлос показваше, че той изпитва голям страх, опасяваше се, че не ще видя чудото; Карлос, за да защити бълнуванията си, за да не чуе от друг човек, че е луд, трябваше да ме убие. Усетих някакво неразположение; опитах се да си го обясня с неподвижното положение, а не с действието на наркотика. Затворих очи и после ги отворих. Тогава видях Алефа.
Стигам вече до неизразимата сърцевина на разказа си: тук започна моята безпомощност като писател. Всеки език представлява азбука от символи, чиято употреба предполага някакво общо за събеседниците минало; а как да се предаде на другите безкрайният Алеф, който изплашената ми памет трудно може да обхване? При подобно изпитание мистиците ви затрупват с емблеми; когато иска да обозначи божественото, персиецът говори за птица — птица, която по някакъв начин представлява всички птици; Аланус де Инсулис — за сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде; Иезекиил — за ангел с четири лица, който едновременно се обръща на изток и на запад, на север и на юг. (Ненапразно припомням тези непонятни аналогии; те имат нещо общо с Алефа.) Може би боговете щяха да ми дадат възможност да открия равностоен образ, но тогава това съобщение щеше да се затлачи с литература и фалш. Освен това главният проблем си остава неразрешим: изброяването, дори и частично, на една безкрайна съвкупност. В този величествен миг аз видях милиони възхитителни или чудовищни действия; никое от тях не ме изненада толкова, колкото фактът, че всичките се намираха в една и съща точка, без наслагване и без прозрачност. Това, което очите ми видяха, ставаше едновременно, а ще го опиша последователно, защото такъв е човешкият език.