На улицата, по стълбите на спирка „Конститусион“, в метрото всички лица ми се сториха съвсем близки. Уплаших се, че в света вече не е останало нищо, което би могло да ме изненада. Уплаших се, че никога няма да ме напусне чувството, че се връщам към нещо познато. За щастие след няколко безсънни нощи забравих всичко.
Шест месеца след събарянето на сградата на улица „Гарай“ издателство „Прокусто“ не се стресна от дължината на знаменитата поема и пусна на пазара сборник с избрани „архентински откъси“. Налага се да разкажа какво се случи; Карлос Архентино Данери получи втората Национална награда за литература291. Първата бе дадена на доктор Айта; третата — на доктор Марио Бонфанти; невероятно, но факт, моята творба „Картите на комарджията“ не получи нито един глас. Още веднъж възтържествуваха липсата на истинско разбиране и завистта! Отдавна вече не ми се удава да видя Данери; според вестниците той скоро щял да ни поднесе нова книга. Щастливото му перо (вече несмущавано от Алефа) се е посветило на задачата да превърне в стих избрани откъси от творбите на доктор Асеведо Диас292.
Искам да добавя две забележки: една за естеството на Алефа, и друга — за името му. То, както се знае, е името на първата буква на свещения език. Използването му в моята история не е случайно. В Кабалата тази буква означава Ен Соф — безпределното и чисто божество. Казват също, че има формата на човек, който сочи небето и земята, за да покаже, че долният свят е огледало и карта на горния; за Mengenlehre293 Алефът е символ на трансфинитните числа; в тях цялото не е по-голямо, отколкото всяка от частите. Бих искал да зная дали Карлос Архентино е избрал това име, или го е прочел, приложено към някоя друга точка, в която се събират всички точки, в някой от безбройните текстове, които Алефът на неговата къща му е открил. Колкото и невероятно да изглежда, мисля, че има (или е имало) друг Алеф, че Алефът на улица „Гарай“ беше фалшив Алеф.
Ще приведа своите доводи. Към 1867 година капитан Бъртън изпълнявал в Бразилия длъжността британски консул; през юли 1942 година Педро Енрикес Уреня294 открил в една библиотека в Сантус негов ръкопис, разглеждащ историята на огледалото, за което Изтокът твърди, че принадлежало на Искандер Зу-л-Карнайн, или Александър Македонски Двурогия295. В това огледало се отразявала цялата Вселена. Бъртън споменава и други подобни приспособления — седморната огледална чаша на Кей-Хосров, огледалото, което Тарик бен Зияд намерил в една кула („Хиляда и една нощ“, 272), огледалото, което Лукиан от Самосата успял да види на Луната („Истинска история“, 1,26), блестящото копие, за което в първа книга на „Сатирикон“ от Капела се казва, че било на Юпитер, универсалното огледало на Мерлин — „кръгло и вдлъбнато, подобно на свят от стъкло“ („Кралицата на феите“, III, 2, 19), като прибавя следните странни думи: „Обаче горепосочените огледала (освен недостатъка, че не съществуват) са само оптически инструменти. Вярващите, които посещават джамията «Амр» в Кайро, прекрасно знаят, че Вселената се намира във вътрешността на една от каменните колони, които обкръжават централния вътрешен двор… Естествено, никой не може да я види, но тези, които доближат ухо към повърхността на колоната, твърдят след малко, че са чули нейния трескав шум… Джамията датира от VII век; но тези колони са докарани от други храмове, изградени от предислямски религии, тъй като, както пише Ибн Халдун: «Държавите, основани от номади, се нуждаят непременно от помощта на чуждоземци за всякакви строителни работи»“.
Съществува ли този Алеф в средината на един камък? Видях ли го, когато видях всички неща, а после съм го забравил? Нашата памет е подвластна на забравата; аз самият под въздействието на трагичната ерозия на годините все повече подправям и губя чертите на Беатрис.
На Естела Канто
Послеслов
С изключение на „Ема Цунц“ (чийто великолепен сюжет, значително превъзхождащ плахото му изпълнение, ми бе предоставен от Сесилия Инхениерос) и „Историята за воина и пленницата“ (която се опитва да интерпретира две достоверни събития), разказите в тази книга спадат към фантастичния жанр. От всички тях първият е най-обработен; той разглежда последиците, които безсмъртието би оказало върху хората. Тази чернова на етиката за безсмъртни е последвана от „Мъртвеца“; тук Асеведо Бандейра е човек от Ривера или Серо Ларго и същевременно е грубовато божество — цветнокож, див вариант на несравнимия Сънди на Честъртън. (Глава XXIX от „Упадък и залез на Римската империя“ ни разказва една съдба, твърде сходна с тази на Оталора, но значително по-грандиозна и невероятна.) За „Богословите“ е достатъчно да напишем, че представляват една мечта — доста меланхолична мечта — за лична идентичност; а за „Биография на Тадео Исидоро Крус“ — че е тълкувание на Мартин Фиеро. На една картина на Уотс, нарисувана през 1896 година, дължа „Дома на Астерий“ и образа на нещастния главен герой. „Другата смърт“ е фантазия за времето, която изтъках на светлината на някои доводи на Пиер Дамиани. По време на последната война никой не би могъл да копнее по-силно от мен за поражението на Германия; никой не би могъл да усети по-силно от мен трагизма на немската участ; „Deutsches Requiem“ е опит да се проумее тази участ, която не можаха да оплачат и дори не подозираха нашите родни „германофили“, напълно невежи по отношение на Германия. „Писанията на бога“ получи великодушна оценка; ягуарът ме задължи да вложа в устата на един „жрец от пирамидата на Кахолом“ доводи, подходящи за кабалист или теолог. В „Заир“ и „Алефа“ откривам, струва ми се, някакво влияние от разказа „Кристалното яйце“ (1899) на Х. Уелс.
291
„Получих опечаленото ти поздравление, писа ми той. Задъхваш се от завист, бедни приятелю, но трябва да признаеш, ако ще и да пукнеш от това, че този път украсих шапката си с най-яркото перо, а чалмата си — с
292
Едуардо Асеведо Диас (1882–1959) е приятел на Борхес и печели Националния приз в годината, в която „Градината с разклоняващите се пътеки“ на Борхес е удостоена с втора награда — бел.прев.
294
Педро Енрике Уреня (1884–1946) — доминикански есеист и журналист, приятел и сътрудник на Борхес — бел.прев.