Застоявах се до забрава пред една от клетките в зоопарка; ценях огромните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на изобразените в тях тигри. (Още си спомням тези рисунки — аз, който не мога да си спомня безпогрешно лицето или усмивката на някоя жена.) Детството отмина, тигрите и страстта ми по тях избледняха, ала все още ме спохождат в сънищата ми. В този дълбоко заровен хаотичен пласт те гъмжат както някога. Ето — заспал съм и някакъв сън отвлича вниманието ми; веднага разбирам, че сънувам. Тогава обикновено си мисля: това е сън, чисто развлечение за волята ми; щом разполагам с безгранична власт, ще сътворя един тигър.
О, безсилие! Сънищата ми никога не смогват да родят желания звяр. Тигърът се явява, вярно е, ала сякаш е препариран или хилав, с неясни форми или неприемливи размери, подобен на мимолетно видение, на куче или птица.
Диалог за един диалог
А.: Погълнати от разговора ни за безсмъртието, оставихме нощта да се спусне неусетно, без да запалим лампата. Не си виждахме лицата. С безразличие и благост, по-убедителни от страстното въодушевление, гласът на Маседонио Фернандес повтаряше, че душата е безсмъртна. Уверяваше ме, че смъртта на тялото е нещо съвсем незначително и че умирането трябва да е най-нищожното събитие, което може да сполети един човек. Аз си играех с джобното ножче на Маседонио; ту го отварях, ту пак го затварях. Наблизо някакъв акордеон разтягаше до безкрай „Ла Компарсита“, тази отчайваща глупост, която толкова хора харесват, защото са ги излъгали, че е старинна… Предложих на Маседонио да се самоубием, за да продължим дискусията си необезпокоявани от цялата тази шумотевица.
Я. (шеговито): Все пак подозирам, че в крайна сметка сте се отказали.
А. (вече в дълбоко мистично настроение): Честно казано, не си спомням дали онази нощ се самоубихме или не.
Ноктите
Послушни чорапи ги глезят през деня и обковани с гвоздеи кожени обуща ги крепят, но пръстите на краката ми хич не щат и да знаят. Само едно ги интересува — да пускат нокти: рогови пластинки, полупрозрачни и гъвкави, за да се бранят — но от кого? Каквито са си глуповати и недоверчиви, пръстите ми дори за миг не спират да приготвят това крехко оръжие. Отхвърлят вселената и екстаза, за да изработват безкрайно тези безполезни краища, подрязвани отново и отново от резките клъцвания на ножиците „Солинген“. На деветдесетия ден в здрача на предродовия ми затвор пръстите ми са подели това необикновено производство. А когато ме приберат в „Реколета“302, в една пепелява на цвят къща, украсена със сухи цветя и талисмани, те ще продължат упорития си труд, додето разложението не ги обуздае — и тях, и брадата на лицето ми.
Забулените огледала
Ислямът твърди, че в окончателния ден на Съда всеки престъпен създател на образи на живи твари ще възкръсне с творбите си и ще му бъде повелено да им вдъхне живот, ала не ще успее; тогава ще го хвърлят заедно с тях в пламъците на наказанието. Като дете познавах този ужас от призрачното удвояване или умножаване на действителността, само че у мен той се пораждаше пред големите огледала. Щом се спуснеше здрач, безгрешната им безспирна дейност, начинът, по който следяха движенията ми, цялата им космическа пантомима ми се виждаха свръхестествени. Една от настойчивите ми молитви към Бога и към моя ангел хранител бе да не сънувам огледала. Добре си спомням, че ги наблюдавах неспокойно. Понякога се боях, че ще започнат да се отклоняват от реалността; друг път — че ще видя в тях лицето си, обезобразено от странни нещастия. Впоследствие узнах, че по някакъв загадъчен начин този страх отново се е явил на света. Историята е съвсем проста, но много неприятна.
През 1927 година се запознах с едно мрачно момиче — най-напред по телефона (защото Хулия отначало бе само глас без име и лице), а после, една привечер, се срещнахме на някакъв ъгъл. Имаше тревожно големи очи, смолисточерна права коса и строга фигура. Беше внучка и правнучка на федералисти, както аз самият бях потомък на унитаристи303, но това древно разногласие на кръвта ни за нас бе своеобразна връзка, едно по-пълно притежаване на родината ни. Живееше със семейството си в голяма неуредена къща с много висок таван, сред озлоблението и безвкусицата на почтената бедност. Следобед — а в редки случаи и късно вечер — излизахме на разходка из нейния квартал, Балванера. Вървяхме покрай дебелата стена, ограждаща железопътната линия; веднъж отидохме по Сармиенто чак до сечищата на парк „Сентенарио“304. Между нас нямаше нито любов, нито илюзия за любов; долавях у Хулия една сила, която бе изцяло чужда на еротиката, и се боях от нея. За да се сближи с жените, човек често им разправя истински или измислени случки от детството си; навярно някой път съм й разказал за някогашния си страх от огледалата и така през 1928 година посях семената на една халюцинация, която щеше да разцъфти през 1931-ва. Сега току-що научих, че тя е полудяла и огледалата в спалнята й са забулени, понеже в тях виждала моето отражение, надделяло над нейното, трепери и отказва да говори; само казва, че я преследвам по някакъв магичен начин.
302
„Реколета“ и „Чакарита“ са двете огромни гробища на Буенос Айрес. „Реколета“ е „некрополът“ близо до центъра на града, където елитът на столичното общество погребва покойниците си — бел.прев.
303
През XIX в. федералисти са били консерваторите, които са подкрепяли един федерален (тоест децентрализиран) план за управление на Аржентина и са били „проаржентински“ (за разлика от обърнатите към Европа унитаристи); водачите им често са били популистки настроени гаучоси. Унитаристите са предпочитали централизирано либерално управление и са били по-скоро свободомислещи, отколкото католици; интелектуалци, интернационалисти и любители на Европа. Унитаристите са били против варварството на гаучоския етос и особено против сантименталното отношение към този начин на живот. Били са настроени изцяло урбанистично. „Това древно разногласие на кръвта“, както го нарича авторът в тази история, е основното разногласие в страната, което никога не е било напълно преодоляно в Аржентина по времето на Борхес — бел.прев.
304
Железопътната линия е минавала (и минава) през Балванера от спирка „Пласа дел Онсе“ на запад към покрайнините на Буенос Айрес. Сармиенто е на северозапад и стига до парк „Сентенарио“ на около два километра от гарата — бел.прев.