Злокобно робуване на образа ми, на едно от някогашните ми лица. Тази омразна участ на чертите ми несъмнено прави и мен самия омразен, но вече не ме е грижа.
Argumentum ormithologicum
Затварям очи и съзирам ято птици. Видението трае секунда, може би дори по-кратко; не зная колко птици съм видял. Определен ли бе броят им или неопределен? Този въпрос включва въпроса за съществуването на Бога. Ако Бог съществува, броят е определен, защото Той знае колко птици съм видял. Ако Бог не съществува, броят е неопределен, защото никой не би могъл да ги преброи. В такъв случай съм видял по-малко от десет птици (да речем) и повече от една, ала не съм видял девет, осем, седем, шест, пет, четири, три или две птици. Видял съм някакво число между десет и едно, което не е девет, осем, седем, шест, пет и тъй нататък. Това цяло число е невъобразимо; ergo Бог съществува.
Пленникът
В Хунин или в Тапалкен разказват следната история. Едно момче изчезнало след индианско нападение; говорело се, че индианците го били отвлекли. Напразно го търсили родителите му; след години един войник, пристигнал от вътрешността на страната, им разказал за някакъв синеок индианец, който можел да е техният син. Накрая успели да се срещнат с него (преданието не е запазило точните обстоятелства, а не искам да си измислям неща, които не зная) и им се сторило, че са го познали. Загрубял от варварския живот в пустошта, този мъж вече не разбирал родния си език, ала се оставил — равнодушен и покорен — да го отведат до дома. Там се поспрял — може би защото и другите се спрели. Погледнал вратата, сякаш не проумявал за какво служи. Изведнъж свел глава, надал вик, прекосил тичешком покрития вход и двата големи двора и се втурнал в кухнята. Без миг колебание бръкнал под почернелия свод на огнището и измъкнал ножчето с рогова дръжка от там, където го бил скрил още като дете. Очите му блестели от радост, а родителите му заплакали, защото разбрали, че наистина са намерили сина си.
Вероятно след този спомен се явили и други, ала индианецът вече не можел да живее между четири стени и един ден поел да търси своята пустош. Бих искал да зная какво е почувствал в онзи главозамайващ миг, когато миналото и настоящето са се слели в едно; бих искал да зная дали изгубеният син е възкръснал и умрял в онзи миг на екстаз, или просто е познал, като дете или куче, родителите си и бащината къща.
Кумирът
В един юлски ден през 1952 година мъжът в траурни одежди се появи в онова малко селце край река Чако305. Беше висок и слаб, с индиански черти и безизразно лице на глупак или маскиран; хората се отнасяха към него с уважение не заради самия него, а заради онзи, когото изобразяваше или в когото вече се бе превърнал. Избра си един малък чифлик близо до реката; с помощта на няколко съседки постави дъска върху две дървени магарета и нагласи отгоре картонен ковчег, в който бе положена русокоса кукла. Освен това запалиха четири свещи във високи свещници и подредиха цветя наоколо. Хората скоро заприиждаха. Отчаяни старици, смаяни деца, ратаи, които почтително сваляха корковите си шлемове — всички те минаваха пред ковчега и повтаряха: „Моите съболезнования, генерал е“. Дълбоко покрусен, човекът ги приемаше застанал до възглавето на ковчега със скръстени ръце на корема като бременна жена. Протягаше десницата си, за да стисне ръката, която му подаваха, и отвръщаше с твърдост и примирение: „Това бе съдба. Направихме всичко, което бе в човешките възможности“. Една тенекиена касичка събираше таксата от две песо и мнозина не се задоволиха само с едно посещение.
Що за човек, питам се, бе мъжът, измислил и осъществил този погребален фарс? Фанатик, опечален, безумец или измамник и циник? Дали сам си вярваше, че е Перон, докато играеше зловещата роля на скърбящ вдовец? Историята е невероятна, но действително се случи, и то може би не веднъж, а много пъти, с различни актьори и местни вариации. Тя съдържа съвършения символ на една иреална епоха и е като отражение на някакъв сън или като онази драма в драмата, която можем да открием в „Хамлет“. Мъжът в траур не бе Хуан Перон и русата кукла не бе жената на Перон Ева Дуарте, но и самият Перон не беше Перон, нито пък Ева — Ева; те бяха непознати или безименни фигури (чието тайно име и истинско лице никога не ще узнаем), пресъздаващи една груба митология заради доверчивата обич на предградията.