Делия Елена Сан Марко
Сбогувахме се на един от ъглите на „Онсе“306.
Обърнах се да те погледна от другия тротоар; ти също се бе обърнала и ми помаха за сбогом.
Между нас течеше река от коли и хора; беше пет часа на един безличен следобед; откъде можех да зная, че онази река е печалният непобедим Ахерон?
Повече не се видяхме, а след година ти вече беше мъртва.
Сега търся в мислите си този спомен, съзерцавам го и ми се струва, че е лъжлив, че зад баналното сбогуване се е криела безкрайната раздяла.
Снощи не излязох след вечеря и — за да проумея тези неща — препрочетох последното наставление307, което Платон слага в устата на своя учител. Прочетох, че когато плътта умре, душата е свободна.
И ето че сега не зная дали истината е в днешното злокобно тълкувание или в невинното сбогуване.
Защото, ако душите не умират, добре е, че сбогуванията им не са прекалено излиятелни.
Да се сбогуваме, означава да отречем раздялата, да си кажем: Днес си играем на раздяла, ала утре пак ще се срещнем. Хората са измислили сбогуването, защото знаят, че в известен смисъл са безсмъртни, макар и да се смятат за случайни и недълговечни.
Делия, някой ден ще подхванем този несигурен разговор — край коя ли река? — и ще се запитаме дали някога в един град, стопил се в простора, сме били Борхес и Делия.
Диалог на мъртъвци
Мъжът пристигна от Южна Англия в една зимна утрин на 1877 година. Бе червендалест, снажен и дебел, тъй че почти всички неизбежно го взеха за англичанин, пък и той си бе същински Джон Бул. Носеше цилиндър и странно вълнено палто с прорез в средата. Група мъже, жени и деца го очакваха с мъчително безпокойство; алена линия пресичаше гърлото на мнозина от тях, други бяха без глава и вървяха плахо и колебливо, сякаш пристъпваха в мрак. Бяха наближили чужденеца и нейде от задните редове на тълпата се разнесе ругатня, ала старият страх ги сковаваше и не дръзнаха да сторят нищо повече. Напред излезе един военен с восъчна кожа и очи, пламтящи като главня; рошавата грива и тъмната брада сякаш поглъщаха лицето му. Десет-дванайсет смъртоносни рани бяха набраздили тялото му досущ като ивици по тигрова кожа. Щом го видя, чужденецът сякаш се сепна, но след миг се приближи и му протегна ръка.
— Каква печална гледка е да видя един тъй славен воин, сразен от оръжията на коварството! — звучно рече той. — Но затова пък какво дълбоко задоволство изпитвам, задето наредих палачите да изкупят злодеянията си на ешафода на площад „Виктория“!
— Ако говориш за Сантос Перес и братята Рейнафе, знай, че даже съм им благодарен — отвърна бавно и сериозно окървавеният.
Другият го изгледа подозрително, сякаш съзираше в думите му присмех или заплаха, но Кирога308 продължи:
— Росас, ти никога не си ме разбирал. А и как ли би могъл да ме разбереш, когато ни се падна тъй различна участ? На теб ти бе писано да управляваш град, който гледа към Европа и някой ден ще стане един от най-прочутите градове в света; а на мен — да се сражавам из самотните простори на Америка, в бедна земя на бедни гаучоси. Моята власт бе съградена от копия, викове и пясъчни пустини и от почти тайни победи в забравени местности. Нима такива неща оставят траен спомен? Аз съм жив и ще живея още дълги години в паметта на хората, защото загинах в дилижанс, убит от конници с шпаги в една местност, наречена Баранка Яко. На теб дължа този подарък — благородна смърт, която не можах да оценя в оня миг, но затова пък следващите поколения не пожелаха да я забравят. Навярно си виждал онези изящни литографии и занимателното четиво309, написано от един доблестен мъж от Сан Хуан?
Росас, който си бе възвърнал самообладанието, го гледаше презрително.
— Та ти си бил романтик! — отсъди той. — Ласкателствата на потомците не струват повече от тия на съвременниците, а те пък не струват нищо — можеш да ги спечелиш с два-три гроша.
307
„… последното наставление“ — става въпрос за Платоновия диалог „Федон“, където се пресъздават последните мигове на Сократ — бел.прев.
308
Хуан Факундо Кирога (1790–1835) — аржентински военен и политически деец, федералистки каудильо, прочут с насилието и жестокостта си. Неговата харизма и безмилостност довели до разрив с предполагаемия му съюзник в борбата срещу унитаристите, Хуан Мануел де Росас (1739–1877). През 1835 г. Кирога попаднал в засада, устроена от бандата на братята Рейнафе и бил брутално убит заедно със спътниците му, а телата им били насечени на парчета. На това събитие е посветено стихотворението на Борхес „Генерал Кирога отива с дилижанс на смърт“. Смятало се, че Росас е поръчал убийството, въпреки че той упорито отричал — бел.прев.
309
„… занимателното четиво…“ — става дума за книгата на Д.Ф. Сармиенто „Цивилизация и варварство: Животът на Хуан Факундо Кирога“ (1845), където образът на Кирога е разгледан в широк контекст — бел.прев.