— Познавам този начин на мислене — отвърна Кирога. — През 1852-ра съдбата — дали от щедрост или от желание да те изпробва докрай, ти предложи мъжка смърт в една битка. Ти се показа недостоен за такъв дар, защото се уплаши от сражението и кръвта.
— Аз ли се уплаших? — възкликна Росас. — Аз, който съм укротявал диви жребци на Юг, а после укротих една цяла страна?
Кирога за пръв път се усмихна.
— Добре зная — бавно поде той, — че неведнъж си вършил подвизи на кон според безпристрастните свидетелства на твоите управители и ратаи; ала в ония дни в Америка се вършеха на кон и други подвизи — те се зоват Чакабуко, Хунин, Палма Редонда и Касерос310.
Росас го изслуша невъзмутимо и отговори:
— Нямах нужда от храброст. Един от подвизите ми, както ги наричаш, бе, че накарах по-големи храбреци от мен да се сражават и да умират заради мен. Да вземем например Сантос Перес, който те очисти. Да си смел, е въпрос на издръжливост; едни издържат повече, други — по-малко, но рано или късно всички се превиват.
— Дори да е тъй — рече Кирога, — аз живях и умрях, без да узная що е страх, до ден-днешен. А сега отивам да ме заличат, да ми дадат друго лице и друга участ, защото историята се е преситила от насилници. Не зная кой ще бъде другият и какво ще сторят с мен, зная, само че и той няма да е от страхливците.
— На мен ми стига да съм самият себе си — каза Росас. — Не искам да бъда друг.
— И камъните искат вечно да бъдат камъни311 — рече Кирога — и си остават такива векове наред, докато не се разпаднат на прах. И аз мислех като теб, когато влязох в селенията на смъртта, но тук научих много неща. Забележи, че и двамата сме започнали да се променяме.
Ала Росас вече не му обръщаше внимание; само рече, сякаш разсъждаваше на глас:
— Май не ми подхожда да съм мъртвец. Тези места и този спор като че ли са само сън, и то сънуван не от мен, а от някой друг, още нероден на белия свят.
Не разговаряха повече, защото в този миг Някой ги призова.
Сюжетът
Ужасът се изостря до крайност, когато Цезар, притиснат до нозете на една статуя от нетърпеливите ками на приятелите си, съзира сред лицата и остриетата Марк Юний Брут — негов любимец или даже син — и възкликва, престанал да се отбранява: „И ти ли, сине мой!“ Шекспир и Кеведо подемат затрогващия вопъл312.
Съдбата има слабост към повторенията, вариациите, симетрията; деветнайсет века по-късно в южната част на провинция Буенос Айрес един гаучо е нападнат от други гаучоси313; падайки, разпознава своя храненик и му казва с кротък упрек и вяла изненада (тези думи трябва да се чуят, а не да се прочетат): „Ама и ти, а!“ Убиват го и той така и не узнава, че умира, за да се повтори една сцена.
Задача
Да си представим, че в Толедо намерят свитък, изписан на арабски, и палеографите го обявят за собственоръчно творение на онзи Сиде Амете Бененхели314, от когото Сервантес е заел своя Дон Кихот.
В текста прочитаме как героят (знайно е, че той странства по пътищата на Испания въоръжен с меч и копие и предизвиква на двубой всеки срещнат по какъв да е повод) след една от многобройните си схватки открива, че е убил някакъв човек. На това място фрагментът свършва; задачата е да отгатнем или да предположим как ще постъпи Дон Кихот.
Струва ми се, че има три възможни отговора. Първият е отрицателен по характер; нищо особено не се случва, защото в илюзорния свят на Дон Кихот смъртта е тъй обичайна, както и вълшебството, и убийството на един човек трудно би смутило онзи, който се сражава — или смята, че се сражава — с дракони и чародеи. Вторият отговор е патетичен. Дон Кихот не е смогнал да забрави, че е само отражение на Алонсо Кихано, читател на приказни истории; пред лика на смъртта и съзнанието, че един сън го е подтикнал към греха на Каин, той се пробужда от самоналоженото си безумие, може би дори завинаги. Третият отговор е навярно най-правдоподобният. Когато другият човек издъхва, Дон Кихот не може да предположи, че страшното деяние е плод на трескаво бълнуване; реалността на следствието го кара да допусне наличието на също тъй реална причина — така той никога не ще се избави от лудостта си.
Остава още една догадка, която обаче е чужда на испанския свят и на Запада изобщо; тя изисква един по-древен, по-сложен и поуморен светоглед. Дон Кихот — който вече няма да е Дон Кихот, а владетел в кръговрата на индуистките превъплъщения — прозира, изправен пред вражия труп, че убийството и раждането са божествени или вълшебни дела, които очевидно надхвърлят рамките на човека. Разбира, че убитият е толкова илюзорен, колкото и окървавеният меч, натежал в ръката му, колкото е и той самият, и целият му дотогавашен живот, непостижимите богове и вселената.
311
„… камъните искат вечно да бъдат камъни“ — цитат от Спиноза, („Етика“, III, 6); споменава се отново и в „Борхес и аз“ — бел.прев.
314
Измислен арабски историк, комуто в традицията на рицарските романи Сервантес приписва авторството на своя роман („Дон Кихот“, I, IX) — бел.прев.