Една жълта роза
Нито онзи следобед, нито на следващия умря знаменитият Джанбатиста Марино315, когото единодушните уста на Славата (да си послужим с този скъп за него образ) провъзгласиха за новия Омир и за новия Данте; ала неподвижното и безмълвно събитие, което се случи тогава, бе наистина последното в живота му. Отрупан с години и слава, човекът умираше в едно просторно испанско легло с резбовани колони. Нищо не ни пречи да си представим на няколко крачки от него ведър балкон, обърнат на запад, а отдолу — мрамори и лаврови дървета и градина, чиито стъпала се оглеждат в правоъгълен басейн. Една жена е поставила жълта роза в купа; човекът мълви неизбежните стихове, които на него самия, ако говорим откровено, вече малко са му дотегнали:
Тогава дойде откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя се намира в собствената си вечност, а не в неговите думи, и че можем да споменаваме или да загатваме нещата, но не и да ги изразяваме истински, и че високите надменни томове, които образуваха златен полуздрач в единия ъгъл на стаята, не бяха (както бе сънувала суетата му) огледало на света, а просто още една добавка към света.
Марино постигна това просветление в навечерието на смъртта си, а Омир и Данте навярно също са го постигнали.
Свидетелят
В обора, който се намира почти в сянката на новата каменна църква, един човек със сиви очи и посивяла брада, проснат сред миризмата на животните, смирено търси смъртта — тъй сякаш е сън. Денят, верен на необхватни и тайни закони, полека измества и слива сенките в бедняшкото място; отвън са изораните ниви и един ров, пълен с мъртви листа, и вълчите следи в черната кал там, където започва гората. Забравен, мъжът спи и сънува. Вечерният звън го разбужда. В английските кралства камбанният звън вече е един от вечерните обичаи, ала като момче мъжът е виждал лика на Один, свещения ужас и ликуването, грубоватия дървен идол, обкичен с римски монети и тежки одежди, жертвоприношенията на коне, кучета и пленници. Преди да настъпи зората, той ще умре и с него ще си отидат безвъзвратно последните непосредствени образи на езическите обреди; светът ще стане малко по-беден, когато този саксонец умре.
Множество събития, които заемат пространството и все пак приключват с нечия смърт, могат да ни изпълнят с удивление, ала едно нещо, или по-скоро — безкраен брой неща загиват при всяка човешка агония, освен ако не съществува някаква памет на Вселената, както допускат теософите. В хода на времето е имало един ден, който е склопил последните очи, видели Христос; битката при Хунин и любовта на Елена са умрели заедно със смъртта на един човек. Какво ще умре заедно с мен, когато и аз си отида, каква патетична или крехка форма ще изгуби светът? Гласът на Маседонио Фернандес317, образът на дорест кон в незастроено място на ъгъла на „Серано“ и „Чаркас“ или калъпче сяра в чекмеджето на махагоново писалище?
Мартин Фиеро
От този град излязоха войски, които изглеждаха големи и впоследствие действително станаха такива поради увеличителния ефект на славата. След години един от войниците се завърна и с чуждестранен акцент разказа истории, които се бяха случили с него в места, наречени Итусаинго или Аякучо318. Днес тези неща сякаш никога не са били.
Две тирании имаше по тези земи. По време на първата една каруца излезе от пазара „Ла Плата“ и неколцина мъже, седнали на капрата, започнаха да предлагат едри жълти праскови; едно момче повдигна края на брезента, който ги покриваше, и видя глави на унитаристи с окървавени бради319. Втората тирания за мнозина означаваше затвор и смърт, а за всички — недоволство, привкус на безчестие във всяка ежедневна дейност, неспирно унижение. Днес тези неща сякаш никога не са били.
Един човек320, който знаеше всички думи, погледна с грижовна обич растенията и птиците на тази земя и ги определи, може би завинаги, и написа с метафори от метал необятната хроника на бурните залези и формите на луната. Днес тези неща сякаш никога не са били.
315
Джанбатиста Марино (1569–1625) — италиански поет. На негово име е наречено едно от направленията в бароковата поезия — маринизъм, разпространено в италианската литература през XVII в. Най-значителното му произведение е поемата от 20 песни L’Adone („Адонис“, изд. 1623). Славата на Марино се е оказала краткотрайна — бел.прев.
316
Porpora de’giardin, pompa de’prato, / Gemma di primavera, occhio d’aprile… Тези стихове са от поемата „Адонис“ — бел.прев.
317
Маседонио Фернандес (1874–1952) — аржентински писател, близък приятел на Борхес — бел.прев.
318
Итусаинго и Аякучо — там са били водени битки (съответно през 1827 и 1824 г.) във войните за независимост от владичеството на Испания — бел.прев.
319
Като дете Исидоро Асеведо, дядото на Борхес по майчина линия, действително е участвал в описаната сцена. Случаят е правдива илюстрация за жестокостта на гражданската война в Аржентина от началото на XIX в. и за бруталността, с която федералистите под управлението на Росас са преследвали и тероризирали унитаристите — бел.прев.