Тук поколенията са познали и онези обичайни, но някак вечни превратности, които съставят тъканта на изкуството. Днес тези неща сякаш никога не са били, ала в една хотелска стая през хиляда осемстотин шейсет и някоя година един човек сънува схватка. Някакъв гаучо забива ножа си в негър, повдига го от земята, захвърля го като чувал с кокали, гледа го как се гърчи в агония и умира, навежда се, за да почисти стоманата, отвързва коня си и го яхва много бавно, да не би някой да помисли, че бяга. Това, което е станало веднъж, ще се повтаря до безкрай; видимите войски са си отишли и на тяхно място остава обикновена свада с ножове; сънят на един човек е част от паметта на всички.
Преображения
В един коридор видях стрелка, сочеща някаква посока, и ми мина през ум, че този безобиден символ някога е бил вещ от желязо, неизбежно и смъртоносно оръжие, което се е впивало в плътта на хора и лъвове и е засенчило слънцето при Термопилите, и завинаги е осигурило на Харалд Сигурдарсон шест стъпки английска земя.
Броени дни след това някой ми показа снимка на унгарски конник; гърдите на коня му бяха опасани от навито ласо. Така разбрах, че ласото, което преди е разсичало въздуха и е смирявало с хватката си биковете из пасбищата, вече е само дръзка украса на празничната сбруя.
В Западното гробище видях рунически кръст, изваян от червен мрамор; рамената му бяха извити, разширени в края и вписани в кръг. Този стегнат и ограничен отвсякъде кръст бе символ на другия, със свободните рамена, който на свой ред символизира разпятието на един бог, „гнусния уред“321, заклеймен от Лукиан Самоски.
Кръст, ласо и стрела, древни оръдия на човека — днес те са принизени или възвисени до символи; не зная защо ме удивляват, щом на земята няма нищо, което забравата да не изтрие и паметта да не преиначи, щом никой не знае как ще го преобрази бъдещето.
Притча за Сервантес и дон Кихот
Преситен от своята испанска родина, един стар войник на краля потърсил утеха в необятните простори на Ариосто322, в онази лунна долина, приютила прахосваното в сънищата време, и в златния идол на Мохамед, заграбен от Монталбан.
С кротка самоирония той измислил един простодушен човек с ум, разстроен от четенето на разни чудесии, който се втурнал да търси подвизи и да чародейства в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.
Победен от действителността и от самата Испания, дон Кихот се споминал в родното си село около 1614 година. Не след дълго го последвал и Мигел де Сервантес.
И за двамата, сънуващия и сънувания, целият замисъл се изразявал в противопоставянето на два свята — измисления свят на рицарските романи и делничния, обичаен свят на седемнайсети век.
Съвсем не подозирали, че времето полека ще изглади това противоречие, не подозирали, че Ла Манча и Монтиел, и изпосталялата снага на рицаря в бъдните години ще станат също тъй поетични, както и странстванията на Синдбад или необятните простори на Ариосто.
Защото литературата започва от мита и свършва пак с мит.
Клиника „Девото“, януари 1955 г.
Рай, XXXI, 108
Диодор Сицилийски разказва историята на един бог, разкъсан на парчета и пръснат по земята. Кой от нас, крачейки в здрача или проследявайки някоя дата от миналото си, не е усещал понякога, че е изгубил нещо безкрайно?
Хората са изгубили едно лице, едно невъзвратимо лице, и всички желаят да са на мястото на онзи поклонник (сънуван в райските висини, под Розата), който съзира в Рим булото на Вероника и шепне с вяра: „Това ли е подобието Твое, Христе Исусе, Господи Велик?“323
Край един път има каменно лице и надпис, който гласи: „Истинският портрет на Светия Лик на Иисус от Хаен“; ако действително знаехме как е изглеждало това лице, щяхме да притежаваме ключа към притчите и да знаем дали синът на дърводелеца е бил и Божи Син.
Павел го видял като ослепително сияние, което го повалило на земята; Йоан — като слънцето, когато свети в цялата си мощ; Тереза от Хесус324 го съзирала много пъти, окъпано във ведра светлина, и никога не могла да уточни цвета на очите.
Изгубили сме тези черти, както може да се изгуби едно магическо число, съставено от обичайни цифри, както се изгубват завинаги образите в калейдоскопа. Може да ги видим и все пак да не ги познаем. Профилът на някой зърнат в метрото евреин може би е профилът на Христос; ръцете, подаващи ни ресто на някое гише, може би са повторение на онези ръце, които някога едни войници приковаха на кръста.
321
Става дума за диалога на Лукиан „Съдът на гласните“, в който буквата „сигма“ обвинява буквата „тау“, че тираните са направили разпятието, използвайки нейната форма за образец — бел.прев.
322
Лудовико Ариосто (1474–1533) — италиански поет, автор на рицарската поема „Бесният Роланд“ (1516); „… златния идол на Мохамед…“ — вж. „Дон Кихот“, I, 1 — бел.прев.
323
Данте, „Рай“, XXXI, 108. Превод Иван Иванов и Любен Любенов, изд. „Народна култура“, 1975 — бел.прев.
324
Св. Тереза от Хесус, по-известна като св. Тереза от Авила. Истинското й име е Тереза де Кепера-и-Ахумада (1515–1582) — испанска монахиня, една от големите мистички на римокатолическата църква, автор на класически духовни текстове; основателка на реформата на кармелитките, възстановяваща строгостта и съзерцателния характер на техния живот — бел.прев.