На двайсет и няколко години отишъл в Лондон. Инстинктивно бил усвоил навика да се преструва на някого, за да не проличи, че е никой. В Лондон открил отреденото му от съдбата занимание — това на актьора, който на сцената се прави на друг пред много хора, а те на свой ред се правят, че го взимат за друг. Тези преструвки му разкрили едно особено щастие, навярно първото, което бил познал през живота си; ала щом стихнели овациите след последния стих и изнесели от сцената последния труп, отново изпитвал с пълна сила омразния вкус на нереалността. Преставал да бъде Ферекс или Тамерлан327 и пак ставал никой.
Измъчен до крайност, решил да измисля нови герои и нови трагични сюжети. Така, докато тялото осъществявало телесната си участ в лондонските бордеи и кръчми, душата, която го обитавала, била ту Цезар, пренебрегнал предупрежденията на гадателя, ту Жулиета, обзета от ненавист към чучулигата, ту Макбет, разговарящ в безлюдната пустош с вещиците орисници. Никому не се е удало да бъде толкова хора, колкото е бил този човек, успял досущ като египетския Протей328 да изчерпи всички проявления на битието.
Понякога оставял в някое ъгълче на творбата някакво признание, уверен, че никой няма да го разгадае; Ричард твърди, че в едничката си личност изиграва ролите на мнозина, а Яго загадъчно изрича „не съм аз тоз, когото знаят всички“329. Първичната тъждественост на битие, сън и изображение го вдъхновила да напише знаменити страници.
Издържал двайсет години сред тези овладени миражи, ала една сутрин се сепнал от отвращението и от ужаса, че той самият е всички тия крале, покосени от меч, и всички тия злочести влюбени, които се срещат, разделят се и издъхват в благозвучна агония. Още същия ден сполучил да продаде своя театър. Преди да мине и седмица, се върнал в родното си градче, където преоткрил дърветата и реката от детството си, но вече не ги уподобявал на онези, другите, възпети от музата му, добили блясък от митологични алюзии и латински названия. Трябвало да бъде някой; станал състоятелен предприемач в оставка, който се занимавал със заеми, тъжби и лихварство на дребно. В този си образ съставил известното ни сухо завещание, от което умишлено изключил всеки патетичен или литературен намек. В това уединение често го посещавали приятели от Лондон, заради които отново влизал в ролята на поет.
Историята добавя, че преди или след смъртта си се явил пред Бога и му казал: „Аз, който напусто съм бил толкова хора, искам да бъда един-единствен — аз самият“. Божият глас му отвърнал сред вихрушка: „Аз също не съм; сънувах света така, както ти сънува творбите си, мой Шекспире, и ти си сред образите на съня ми — като мене мнозина и никой“.
Ragnarök330
Образите в сънищата (както пише Колридж) представят впечатленията ни, а не ги предизвикват, както ние си мислим. Изпитваме ужас не защото ни е сграбчил сфинкс — напротив, сънуваме сфинкс, за да си обясним ужаса, който изпитваме. Ако е тъй, как би могло обикновеното описание на образите да предаде изумлението, възторга, безпокойствата, заплахата и ликуването, изтъкали съня от онази нощ? Все пак ще се опитам да опиша всичко това; може би фактът, че сънят ми обхващаше една-единствена сцена, ще заличи или поне ще опрости донякъде основната трудност.
Мястото бе факултетът по философия и литература; времето — привечер. Всичко (както е обичайно за сънищата) изглеждаше малко по-различно; едно леко преувеличение променяше нещата. Избирахме ръководство; аз разговарях с Педро Енрикес Уреня331, който в действителност бе покойник от дълги години.
Изведнъж ни сепна глъчка от някаква демонстрация или шествие с улични музиканти. Откъм Бахо долитаха човешки и животински рев. Някой се провикна: „Ей ги, идат!“, а после: „Боговете! Боговете!“ Четири-пет особи излязоха от навалицата и заеха подиума на голямата аула. Всички ги приветствахме със сълзи на очи; след вековно изгнание Боговете най-сетне се завръщаха. Сякаш уголемени от високия подиум, с отметната назад глава и изпъчена гръд, те надменно приеха нашето поклонение. Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот. Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха.
327
Ферекс — герой от трагедията „Горбъдък“ (1562) на английските драматурзи Томас Нортън (1532–1584) и Томас Саквил (1536–1608); Тамерлан — герой от трагедията „Тамерлан Велики“ (1587–1588) — драматизирана биография на Тимур от английския поет и драматург Кристофър Марлоу (1564–1593) — бел.прев.
328
В гръцката митология служещо на Посейдон морско божество, което живеело на о. Фарос, пред египетския бряг. Протей притежавал неизчерпаема способност да приема различни образи; според един вариант бил цар на Египет — бел.прев.
330
Рагнарьок (староисл.) — съдба (или гибел) на боговете — в скандинавската митология гибел на боговете и на целия свят, с която приключва последната битка на боговете с хтоничните чудовища — бел.прев.
331
Педро Енрикес Уреня (1884–1946) — доминикански литературовед, живял дълги години в Буенос Айрес; двамата с Борхес са били близки приятели, а през 1937 г. заедно са съставили „Антология на аржентинската литература“ — бел.прев.