През оная нощ не отидох в бара при ъгъла, където те се събираха. Ще ми се никога да не бях го сторил. В края на краищата разбрах, че в тази покана имаше и заповед; една събота, след като се наобядвах, влязох в кръчмата.
Ферари беше заел председателското място на една от масите. Другите ги познавах по физиономия, бяха около седмина. Той беше най-възрастният, ако не се брои един стар мъж, който говореше рядко и малко; само неговото име е останало в паметта ми — дон Елисео Амаро. Голям белег прорязваше широкото му и отпуснато лице. По-късно ми казаха, че е лежал в затвора.
Ферари ме накара да седна от лявата му страна; дон Елисео се видя принуден да смени мястото си. Не бях на себе си от смущение. Боях се, че Ферари можеше да спомене неприятния инцидент отпреди няколко дни. Нищо подобно не се случи; говориха за жени, за карти, за избори, за някакъв певец гаучо, който трябвало да дойде, а не бил дошъл, за разни квартални истории. В началото им бе трудно да ме възприемат; после се примириха, защото такава беше волята на главатаря им. Въпреки че повечето от фамилните им имена бяха италиански, те до един смятаха себе си за креоли и дори гаучоси. Повечето бяха общи работници — някои бяха каруцари, други колачи в кланиците; поради работата с животните бяха подобни на хората от село. Подозирам, че най-голямата им мечта е била да бъдат като Хуан Морейра353. Накрая започнаха да ме наричат Еврейчето, но в прякора не влагаха презрение. От тях се научих да пуша, усвоих и други полезни неща.
В една къща на улица „Хунин“ някой ме попита дали съм приятел на Франсиско Ферари. Отговорих, че не съм, защото се притеснявах, че ще ме сметнат за самохвалко, ако отговорех положително.
Една вечер нахлу полицията и ни претърси. Закараха някои в участъка, но Ферари не го закачиха. След две седмици сцената се повтори; тоя път арестуваха и Ферари, защото в пояса му била затъкната кама. Може би бе загубил благоразположението на местните власти.
Сега смятам, че Ферари е бил просто един беден, измамен с предателство младеж; ала тогава го смятах за бог.
Приятелството, както знаете, е не по-малко тайнствено от любовта или от която и да е друга изява на тази неразбория, наречена живот. Понякога съм си мислил, че само щастието не е тайнствено, защото то оправдава само себе си. Въпросът е, че Франсиско Ферари — смелият, силният — изпита симпатия към мен, презрения. Струваше ми се, че греши, че не съм достоен за приятелството му. Опитвах се да го избягвам, ала той не ми позволи. Притесненията ми се засилваха още повече, защото майка ми не одобряваше връзките ми с онези, на които се стремях да подражавам и които тя наричаше „измет“. Главното в историята, която ви разказвам, е връзката ми с Ферари, а не онези долни факти, за които днес не се разкайвам. Вината трае, докато има разкаяние.
Една вечер, когато влязох в бара, видях, че старият отново бе заел мястото си до Ферари и му шепнеше нещо тайно. Сигурно крояха нещо. Стори ми се, че от другия край на масата дочух името Вайдеман — собственик на тъкачната фабрика, която се намираше в края на квартала. Малко по-късно, без много обяснения, ми възложиха да обиколя фабриката и да запомня добре къде са входовете. Нощта вече се спускаше, когато прекосих рекичката и железопътните линии. Спомням си няколко разпръснати къщички, върбалак и няколко ями. Фабриката беше нова, но изглеждаше самотна и занемарена; червеният й цвят в паметта ми и сега се слива със залеза. Беше заобиколена с ограда. Освен главния вход в дъното имаше още две врати, които гледаха на юг; през тях се влизаше направо в помещенията.
Признавам, че много късно разбрах това, за което вие навярно вече се досещате. Докладвах, а едно от момчетата потвърди сведенията ми. Сестра му работела във фабриката. Ако бандата отсъстваше от кръчмата събота вечер, всички щяха да забележат; затова Ферари реши, че нападението ще се извърши следващия петък. На мен ми се падна да пазя отвън. Добре беше междувременно никой да не ни вижда заедно. Щом останах на улицата сам с Ферари, го запитах дали наистина ми има доверие.
— Да — отвърна той. — Знам, че ще се държиш като мъж.
Спах добре тази и следващите две нощи. В сряда казах на майка си, че отивам в центъра да гледам някакъв нов каубойски филм. Облякох най-хубавите си дрехи и се отправих към улица „Морено“. Пътуването с влак се проточи цяла вечност. В полицейското управление ме накараха да чакам, но накрая ме прие един от служителите — някой си Илд или Алт. Казах му, че искам да говоря с него по поверителен въпрос. Отговори ми да разказвам без страх. Разкрих му какво крои Ферари. Много се изненадах, че не знаеше името му; виж, когато му заговорих за дон Елисео, нещата се промениха.
353
Хуан Морейра (1819–1874) — известен гаучо, обявен извън закона и превърнал се в легенда и своего рода народен герой след смъртта си главно заради романизираната версия на живота му от Едуардо Гутиерес — бел.прев.