Баща й, полковник Мариано Рубио, е бил човек, когото, без да проявяваме непочтителност, можем да наречем малък национален герой. Роден в енорията Ла Мерсед в семейство на местни земевладелци, той е произведен в чин младши лейтенант от армията на Андите и взима участие в битката при Чакабуко, в злополучния бой при Канча Раяда, в сражението в Майпу и две години по-късно — при Арекипа368. Казват, че в навечерието на тази битка двамата с Хосе де Олавария369 си разменили сабите. В началото на април 23-та се е състояло знаменитото сражение при Серо Алто, но тъй като е станало в долината, обикновено му викат сражението при Серо Бермехо. Венецуелците, които вечно завиждат на бойната ни слава, приписват тази победа на генерал Симон Боливар, ала не е възможно да бъде измамен безпристрастният наблюдател, аржентинският историк, който отлично знае, че заслугата за победата се пада на полковник Мариано Рубио. Именно той, начело на полк колумбийски хусари, накланя везните в спорната битка с пики и саби, подготовка за не по-малко знаменитото сражение при Аякучо, където също се отличава. Тук е ранен. През 27-а се сражава геройски при Итусаинго370 под прякото командване на Алвеар371. Въпреки родството си с Росас372 той е бил човек на Лавайе и поддръжник на унитаристите. Успява да разгроми монтонеросите373 в една схватка, която нарича саблена сеч.
След разгрома на унитаристите емигрира в Уругвай и се жени. Умира по време на Голямата война в обсадения от хората на Орибе374 Монтевидео малко преди да навърши четирийсет и четири години, а за онова време това е било почти старост. Минавал е за приятел на Флоренсио Варела. Твърди се, че е бил изключен от Военната академия, и, изглежда, наистина е било така: превзел е много крепости, но не е бил взел нито един изпит. Оставя две дъщери, от които ни интересува само по-малката — Мария Хустина.
Към края на 53-та вдовицата на полковника заедно с дъщерите си се засели в Буенос Айрес. Не им върнаха имението, отнето от тиранина, но семейството живя дълго със спомена за изгубените земи, които никога не бяха виждали. На седемнайсет години Мария Хустина се омъжи за доктор Бернардо Хауреги, който, макар и цивилен, взе участие в битките при Павон и Сепеда375 и умря, изпълнявайки служебния си дълг, по време на жълтата треска376. Той остави син и две дъщери. Мариано — първородният, стана данъчен инспектор и често посещаваше архивите на Националната библиотека, подтикван от желанието да напише подробна биография на героя, биография, която така и не завърши и която навярно не е и започвал. По-голямата от дъщерите — Мария Елвира, се омъжи за свой братовчед от рода Сааведра377, чиновник в министерството на финансите, а Хулия, по-малката — за някой си господин Молинари, италианец, който преподаваше латински и беше извънредно начетен човек. Внуците и правнуците няма да споменавам; достатъчно е читателят ми да си представи един знаменит, но обеднял род, който води началото си от една епична фигура и от родената в изгнание дъщеря.
Живееха съвсем скромно в квартал Палермо, недалеч от черквата „Гуадалупе“, и Мариано още си спомняше блатото, което бе виждал от трамвая, както и къщурките край него — тухлени, макар и неизмазани, а не сковани от листове ламарина: вчерашната бедност беше по-малко бедна от днешната, която ни предлага индустриализацията. А и богатството бе по-скромно.
Домът на семейство Рубио заемаше етажа над кварталния галантериен магазин. Страничната стълба беше тясна, парапетът от дясната й страна продължаваше и по една от стените на тъмно преддверие, в което имаше закачалки и няколко стола. От преддверието се влизаше в малък салон с тапицирани мебели, а от салона — в трапезария с мебели от махагон и една витрина. През щорите, винаги спуснати заради приличащото слънце, се процеждаше слаба светлина. Помня, че миришеше на застояло. По-нататък се намираха спалните, банята, тераса с корито за пране и слугинската стая. Единствените книги в къщата бяха том от Андраде, монография за героя с допълнения, написани на ръка, и Испанско-американският речник на Монтанер и Симон, купен за това, че се продаваше на изплащане, а и защото притежаваха подходяща етажерка. Живееха от пенсия, която все закъсняваше, и от наема от един участък — жалка останка от обширното им едно време имение в Ломас де Самора.
По времето, за което става дума в моя разказ, старата дама живееше с овдовялата Хулия и сина й. Тя продължаваше да проклина Артигас378, Росас и Уркиса. Първата световна война, заради която намрази немците, макар да не знаеше почти нищо за тях, й се струваше по-малко реална, отколкото революцията от 90-а и атаката при Серо Алто. След 1932 година започна постепенно да гасне: баналните метафори са най-хубави, защото единствено те са точни. Естествено, беше католичка, но това не означаваше, че вярва в триединната доктрина, нито пък в безсмъртието на душата. Шепнеше молитви, които не разбираше, а пръстите й прехвърляха зърната на броеницата. Вместо Великден и Богоявление бе почнала да празнува Коледа, а вместо мате пиеше чай. Думите протестант, евреин, масон, еретик и безбожник за нея бяха синоними и не означаваха нищо. Докато можеше, наричаше испанците готи, както им викаха родителите й. През 1910 година не пожела да повярва, че инфантата, която в края на краищата беше принцеса, противно на всички очаквания говори като обикновена галисийка, а не като аржентинска дама. Този обезсърчителен факт й съобщи на бдението край зет й един богат роднина (който дотогава не бе стъпвал у тях, но чието име те жадно търсеха в светската хроника на вестниците). Старата дама продължаваше да се придържа към предишните наименования и казваше улица „Артес“, улица „Темпле“, улица „Буен Орден“, улица „Пиедад“, двете Дълги улици, площад „Парке“, площад „Портонес“. Семейството умишлено употребяваше тези архаизми, които у нея звучаха съвсем естествено. Казваха например „източните“, а не „уругвайците“379. Тя не излизаше от къщи; навярно дори и не подозираше, че Буенос Айрес постепенно се е променил и е станал по-голям. Ранните спомени са най-ярки; градът, който старата дама си представяше оттатък пътната врата, сигурно беше много по-стар от онзи, който помнеше от времето, когато трябваше да напуснат центъра. Волските каруци навярно още стояха на площад „Онсе“, а клюмналите теменужки благоухаеха из дворовете в квартал „Баракас“. „Вече сънувам само умрели“, такава беше една от последните й фрази. Не беше глупава, но доколкото ми е известно, никога не беше се отдавала на интелектуални удоволствия; вероятно се е задоволявала с такива, които ни предлага паметта, а сетне забравата. Винаги е била великодушна. Помня спокойните й ведри очи и усмивката й. Каква ли буря от страсти, сега угаснали, а преди пламтящи, е бушувала у тази стара, очарователна някога жена. Влюбена в цветята, чийто скромен и тих живот приличаше на нейния, тя отглеждаше в стаята си бегонии и докосваше листата, които вече не виждаше. До 1929 година, когато потъна в унес, разказваше разни исторически събития — винаги с едни и същи думи и в един и същ ред, сякаш четеше „Отче наш“, но лично аз подозирам, че те вече не отговаряха на някакви представи. Беше й все едно с какво се храни. С една дума, беше щастлива.
368
Чакабуко (Чили, 1817) — армията на генерал Хосе Сан Мартин разгромява испанската кралска армия, командвана от генерал Марко дел Понт; Канча Раяда (Чили, март, 1818) — разгром на армията на Сан Мартин; Майпу (Чили, април, 1818) — убедителна победа на Сан Мартин; Арекипа (Перу, 1825) — испанците се предават след обсадата на генерал Антонио Хосе де Сукре, командващ армията на Боливар, а след битката при Аякучо независимостта на Перу е извоювана окончателно — бел.прев.
369
Хосе де Олавария (1801–1845) — аржентински военен деец и активен участник в споменатите битки. Размяната на сабите е романтичен жест между генерали — бел.прев.
370
В провинция Кориентес, 1827 г. Аржентински и уругвайски войски окончателно разгромяват бразилски военни части — бел.прев.
371
Карлос Мария Алвеар (1789–1852) — водач на аржентинските революционни сили срещу испанските колониалисти в Монтевидео през 1814 г.; командващ в битката при Итусаинго — бел.прев.
372
Хуан Мануел де Росас (1793–1877) — първият диктатор на Аржентина (1835–1852); Хуан Гало Лавайе (1797–1841) — водач на унитаристите срещу федералистите — бел.прев.
373
Монтонеросите са гаучоси, поддръжници на Бланкосите (Бялата партия, федералистите), но подчиняващи се на местните си лидери, които са саботирали действията на колорадосите (Червената партия, унитаристите) — бел.прев.
374
Мануел Орибе (1792–1856) — лидер на бланкосите, герой от войната за независимост и командващ военните действия срещу нахлуването на Бразилия в Уругвай; военен министър при Ривера; по-късно обаче прави опит да завземе властта и с помощта на Росас обсажда Монтевидео за осем дни — бел.прев.
375
Сепеда (Аржентина 1859), Павон (Аржентина 1861) — битки между бланкоси под командването на Хосе Уркиса (1801–1870) и колорадоси, предвождани от Митре. При Сепада унитаристите губят, но при Павон печелят — бел.прев.
377
Става въпрос за рода на Корнелио де Сааведра, лидер на първото смесено аржентинско правителство от 1810 г. — бел.прев.
378
Хосе Артигас (1764–1850) — отпървом се бие срещу испанските колониалисти, после става съюзник на федералистите срещу унитаристите, накрая е разгромен от бразилски военни части — бел.прев.