Явно Цимерман беше пристигнал в Буенос Айрес, за да се срещне с министъра, който пък ме посъветва чрез секретаря си да поговоря с Цимерман и да го поставя в течение на нещата, за да не се стига до грозни пререкания между двата университета. Аз, естествено, се съгласих. Вкъщи ми казаха, че доктор Цимерман е телефонирал, че ще ме посети в шест часа следобед. Живея, както е известно, на улица „Чили“395. Часовникът биеше шест, когато се позвъни.
Отворих вратата с републиканска простота и го поведох към кабинета си. Спря се да разгледа двора; черно-белите плочи, двете магнолии и кладенецът го изпълниха с възхищение. Изглеждаше малко неспокоен. Външността му беше съвсем обикновена; около четирийсетгодишен, с голяма глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, които той от време поставяше на масата, а после пак слагаше. Когато се ръкувахме, забелязах със задоволство, че съм по-висок от него, но веднага се засрамих от това чувство, тъй като ставаше дума не за физически или поне морален двубой, а просто за едно mise au point396 по същество, както биха се изразили някои, макар и да ми е неприятно да го призная. Не съм кой знае колко наблюдателен, но помня, че изглеждаше, както сякаш точно за случая се е изразил един поет, с „опърпана премяна“. Сякаш още виждам оня яркосин костюм с твърде много копчета и джобове и вратовръзката на ластик като на фокусниците. Държеше кожена чанта, вероятно пълна с документи. Беше с къси мустаци като на военен; по време на разговора запали пура и тогава се убедих, че на лицето му има премного неща. Trop meuble397, рекох си.
Линейният характер на речта неизбежно преувеличава значението на това, което описваме, тъй като всяка дума заема определено място на страницата и в съзнанието на читателя. Всичко у този човек, с изключение на баналните външни белези, които изброих, издаваше твърде неспокойно минало.
На стената в кабинета висят овален портрет на прадядо ми, който е участвал във войната за независимост, и няколко витрини със саби, медали и знамена. Показах на Цимерман тези славни реликви и реших да ги придружа с кратки обяснения, ала той ги поглеждаше бегло, сякаш изпълняваше някакво задължение, и допълваше думите ми не без известна самонадеяност, която, смятам, беше по-скоро неволна, инстинктивна. Казваше например: „Точно така, битката при Хунин. 6 август 1824 година. Кавалерийска атака на Хуарес“. „На Суарес“, поправях го аз. Но допускам, че грешеше умишлено.
— Първата ми грешка — възкликна той и разпери ръце в ориенталски жест — и сигурно няма да е последната! Чета всякакви текстове и накрая всичко се смесва в главата ми, а вие живеете с това интересно минало.
Произнасяше „в“ почти като „ф“. Ласкателството не ми се понрави.
Заинтересува се от книгите. Разходи погледа си с любов по заглавията и доколкото си спомням, каза:
— А, Шопенхауер, който никога не е вярвал на историята. Точно това издание под редакцията на Гризебах имах в Прага и мислех, че ще остарея сред тези приятни за работа томчета, но тъкмо историята, приела образа на един безумец, ме пропъди от дома и от града ми. И ето ме с вас в Америка, във вашия приветен дом… — говореше неправилно, но свободно; явният немски акцент добре съжителстваше с испанската съскавост.
Вече бяхме седнали и се възползвах от думите му, за да премина към същността.
— Тук историята е по-милостива — рекох. — Сигурно ще си умра в къщата, в която съм се родил. Именно в нея прадядо ми е донесъл тази сабя, обиколила Америка; тук съм размишлявал върху миналото и съм писал книгите си. Дори мога да кажа, че никога не съм се отделял от тази библиотека, а ето че сега ще тръгна да пътувам по света, който досега съм обикалял по географските карти — смекчих с усмивка може би прекалената си реторичност.
— Намеквате за една карибска държава? — попита Цимерман.
395
В случая не местоположението на улицата в южната част на Буенос Айрес е толкова съществено, колкото фактът, че тази улица и улица „Майпу“, на която е живял самият Борхес, са свързани в съзнанието на повечето аржентинци, тъй като най-голямата победа, удържана от Сан Мартин в Чили, е при Майпу — бел.прев.