— Точно така. И тъкмо на това предстоящо пътуване дължа честта на вашето посещение — отвърнах.
Тринидад ни поднесе кафе. Продължих бавно и уверено:
— Както навярно знаете, министърът ме натовари с мисията да направя препис и коментар на писмата на Боливар, които по прищявка на съдбата изскочиха от архива на доктор Авелянос. По щастливо стечение на обстоятелствата тази мисия увенчава труда на целия ми живот, труда, който в известен смисъл нося в кръвта си — олекна ми, като казах това, което бях длъжен да кажа.
Цимерман сякаш не ме чуваше; погледът му беше насочен не към мен, а към книгите зад гърба ми. Кимна неопределено, а после изрече с патос:
— В кръвта! Вие сте роден историк. Вашите деди са избродили Америка и са участвали във велики сражения, докато моите, съвсем неизвестни, едва са излизали от гетото. Вие носите историята в кръвта си, както красноречиво се изразихте; за вас е достатъчно да се вслушвате в този съкровен глас. Аз пък трябва да замина за Сулако и да разчитам само документи, и то може би подправени. Повярвайте, драги, завиждам ви — в думите му не прозираше нито предизвикателство, нито подигравка; те бяха само израз на една воля, която правеше бъдещето толкова неотменимо, колкото и миналото. Доводите му бяха съвсем слаби; силата беше в човека, а не в логиката. Цимерман продължи с бавен наставнически глас: — По отношение на Боливар (простете, на Сан Мартин) вашето становище, драги професоре, е достатъчно известно. Votre siege est fait398. И без да съм разчел въпросното писмо на Боливар, е логично, и дори неизбежно, да предположа, че той го е написал за свое оправдание. Във всеки случай прословутата кореспонденция ще изясни това, което можем да наречем Боливар, но не и Сан Мартин. Веднъж публикувано, писмото ще трябва да се оцени, да се изследва, да се прекара през ситото на критиката и ако е необходимо, да се отхвърли автентичността му. За тази окончателна присъда — какъв по-подходящ човек от вас, е вашата лупа! Със скалпела, с ланцета, ако научната строгост го изисква. Позволете ми още да добавя, че името на популяризатора на писмото ще остане завинаги свързано със самото писмо. На вас никак не ви подхожда подобна роля. Хората не разбират от тънкости.
Сега съзнавам, че целият ни по-нататъшен разговор е бил всъщност излишен. Може би още тогава го бях почувствал; за да не споря с него, се хванах за първата дреболия и го попитах наистина ли смята, че писмата са подправени.
— Дори и да са написани лично от Боливар — отвърна той, — това не означава, че в тях се съдържа цялата истина. Боливар може би е искал да излъже своя адресат или чисто и просто е лъжел себе си. Вие, историкът, мислителят, знаете по-добре от мен, че загадката е в самите нас, а не в думите.
Тези високопарни думи ме подразниха и възразих сухо, че сред многото загадки срещата в Гуаякил, по време на която генерал Сан Мартин се е отказал от всякакви амбиции и е оставил съдбата на Америка в ръцете на Боливар, е също загадка, заслужаваща не по-малко внимание.
Цимерман отговори:
— Има толкова други становища… Едни предполагат, че Сан Мартин е попаднал в клопка; други — че е бил военен с европейска нагласа, залутан из един континент, който така и не е разбрал; трети, предимно аржентинци, му приписват крайна самоотверженост; четвърти смятат за причина умората. Има и такива, които намекват за тайна заповед от задкулисна масонска ложа.
Изтъкнах, че, така или иначе, би било интересно да узнаем какво точно са си казали Защитникът на Перу и Освободителят.
— Вероятно думите, които са разменили — отвърна Цимерман, — са били съвсем обикновени. Двама души са застанали един срещу друг в Гуаякил; ако единият е надделял, то е било, защото е имал по-силна воля, а не заради словесна диалектика. Както виждате, не съм забравил своя Шопенхауер — и добави с усмивка: — Words, words, words399. Шекспир, ненадминат майстор на словото, е презирал думите. В Гуаякил, в Буенос Айрес или в Прага те винаги значат по-малко от личностите.
И тогава почувствах, че нещо става с нас или по-точно — че вече е станало. В известен смисъл бяхме вече други. Здрачът проникваше в стаята, но не запалих лампите. Някак наслуки попитах:
— Вие сте от Прага, нали?
— Бях от Прага.
За да избягна главната тема, подхвърлих:
— Сигурно е необикновен град. Не го познавам, но първата книга, която прочетох на немски, беше романът на Майринк „Голем“.
— Единствената книга на Густав Майринк, която заслужава внимание — отвърна Цимерман. — Другите не си струва да се четат — лоша литература и още по-лоша теософия. Но действително в тази книга на сънища, губещи се в други сънища, има нещо от необикновена Прага. В Прага всичко е необикновено или, ако щете, няма нищо необикновено. Там е възможно всичко. В Лондон понякога привечер чувствах същото.