Този реторичен опит ми се стори доказателство, че вече се е успокоил. Запитах го кои други произведения на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, сред които и „Двойник“. Поинтересувах се дали при четенето различава добре персонажите както в случая с Джоузеф Конрад и дали смята да изучи цялото творчество на Достоевски.
— Да си призная честно, не — отвърна ми с известна изненада.
Запитах го какво пише в момента. Призна ми, че подготвя стихосбирка, която щял да нарече „Червените химни“. Обмислял и още едно заглавие — „Червените ритми“.
— Защо пък не? — рекох. — Можеш да се позовеш на добри предшественици. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата песен на Верлен.
Без да обърне внимание на думите ми, поясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща гръб на епохата си.
Това ме накара да се замисля; след малко го попитах дали наистина се чувства брат на всички люде по света. На всички погребални агенти например, на всички пощальони, на всички водолази, на всички, които живеят в къщи с четни номера, на всички болни от ларингит и тъй нататък. Отвърна, че книгата му се отнасяла за огромната маса парии и угнетени.
— Твоята маса парии и угнетени — възразих — е просто една абстракция. Съществуват само отделните личности — ако изобщо някой съществува. Един древен грък е казал: „Вчерашният човек не е днешният“. Ние двамата, тук на тази пейка в Женева или в Кеймбридж, навярно сме доказателството за това.
Като изключим суровите страници от историята, паметните събития не са свързани с паметни фрази. На смъртния си одър човек се мъчи да си спомни някоя зърната в детството гравюра; войниците, които се канят да влязат в битка, приказват за калта или за сержанта. Нашата ситуация бе уникална и, откровено казано, не бяхме подготвени за нея. Разговаряхме за литература — това бе просто неизбежно; боя се, че не казах нещо по-различно от онова, което обикновено казвам на журналистите. Моето alter ego вярваше в създаването или откриването на нови метафори; аз — в онези, които отговарят на близки и всеизвестни подобия, вече приети от нашето въображение: старостта и залезът, сънищата и животът, потокът на времето и на водата. Изложих пред младежа това мнение, което след години той самият щеше да изрази в една книга.
Той почти не ме слушаше. После изведнъж рече:
— Ако вие сте били аз, как ще ми обясните, че сте забравили за срещата си с един възрастен господин, който през 1918 година ви е казал, че също е Борхес?
Не бях помислил за тази трудност. Отвърнах му не особено убедително:
— Навярно случката ми се е видяла толкова странна, че съм се помъчил да я забравя.
Той се осмели да попита плахо:
— Как сте с паметта?
Дадох си сметка, че за момче, ненавършило двайсет години, човек, прехвърлил седемдесетте, е кажи-речи покойник. Отвърнах му:
— Наглед сякаш често забравям, но паметта ми все още намира онова, което й възлагам да потърси. Сега уча англосаксонски и не съм последният в курса… — разговорът ни се проточи твърде дълго, за да е част от някакъв сън. Изведнъж ме осени една идея: — Веднага мога да ти докажа — рекох, — че не сънуваме заедно. Чуй добре този стих, който до момента никога не си чел, доколкото си спомням. Бавно и напевно произнесох прочутия стих:
Почувствах почти боязливото му удивление. Тихо повтори стиха, вкусвайки с наслада всяко искрящо слово.
— Вярно — смотолеви младежът. — Никога не бих могъл да напиша стих като този.
Юго ни бе обединил.
Сега се сещам, че малко преди това той бе повторил с жар онова кратко стихотворение416, в което Уолт Уитман си спомня една споделена нощ край морето — нощ, когато е бил истински щастлив.
— Ако Уитман е възпял онази нощ — отбелязах аз, — то е, защото я е желал, а не я е преживял в действителност. Поемата печели, ако доловим, че е израз на копнеж, а не описание на случка.
Той втренчи поглед в мен.
— Вие не го познавате! — възкликна. — Уитман не е способен да излъже.
Половин век не минава напразно. Макар да разговаряхме като начетени хора с различни вкусове, съзнавах, че няма да се разберем. Бяхме твърде различни, но и твърде сходни. Не можехме да се измамим взаимно, а това е нещо, което затруднява диалога. Всеки от двама ни бе карикатурно подобие на другия. Ситуацията беше прекалено неестествена, за да трае още дълго. Нямаше смисъл да давам съвети или да споря, защото неизбежната участ на младежа бе да стане този, който съм аз.
416
Вероятно става дума за стихотворението „When I Heard at the Close of the Day“ („Когато чух в края на деня“), Уолт Уитман, „Стръкчета трева“ — бел.прев.