Годините не променят нашата същност, ако изобщо имаме такава; импулсът, отвел ме една нощ на Световния конгрес, бе същият, който първоначално ме отведе в редакцията на вестник „Последен час“. Да бъде журналист, за някое бедно момче от провинцията може и да е романтична участ точно както някой беден млад столичанин може да си въобразява, че е романтично да си гаучо или ратай в чифлик. Не се срамувам от това, че някога съм искал да бъда журналист — професия, която сега ми изглежда твърде обикновена. Спомням си, че съм чувал моя колега Фернандес Ирала да казва, че журналистът пише, за да бъде забравен, а той самият жадуваше да пише, за да бъде запомнен и да остане във времето. Вече бе изваял (тогава това бе често употребяван глагол) някои от изящните сонети, които щяха да се появят по-късно, с незначителни изменения, на страниците на „Мраморите“.
Не мога да посоча точно кога за пръв път чух да се говори за Конгреса. Навярно е било онази вечер, когато касиерът ми плати месечната заплата и аз, за да отпразнувам това доказателство, че вече съм приет от Буенос Айрес, поканих Ирала да вечеряме заедно. Той се извини, че няма да ме придружи — не можел да пропусне Конгреса. Веднага разбрах, че не ставаше дума за онази суетна сграда с купол, намираща се в края на един булевард, където живеят предимно испанци, а за нещо по-тайнствено и по-значително. Хората говореха за Конгреса — някои с неприкрит сарказъм, други — под сурдинка, трети — с тревога или любопитство; ала всички, струва ми се, бяха в плен на невежеството. Няколко съботи по-късно Ирала ме покани да отида с него. Довери ми, че вече е приключил с всички необходими процедури.
Трябва да е било девет-десет часа вечерта. В трамвая той ми каза, че предварителните срещи ставали в събота и че дон Алехандро Гленкоу, навярно трогнат от името ми, вече е разрешил да присъствам. Влязохме в „Газената сладкарница“. Делегатите, около петнайсет-двайсет души, бяха насядали около дълга маса; не съм сигурен дали имаше подиум, или това е по-късна добавка на паметта ми. Веднага разпознах председателя, при все че никога не го бях виждал. Дон Алехандро бе достолепен господин в понапреднала възраст, с открито чело, сиви очи и червеникава брада, вече доста посребрена. Винаги съм го виждал облечен в тъмен сюртук; обикновено седеше с кръстосани ръце, подпрени на бастуна. Беше висок и як. От лявата му страна седеше един много по-млад мъж, който също бе червенокос; само че неговата коса бе огненорижа, докато брадата на господин Гленкоу бе по-скоро с оттенъка на есенни листа. Отдясно седеше младеж с дълго лице и забележително ниско чело, облечен като конте. Всички си бяха поръчали кафе, а неколцина — и абсент. Вниманието ми бе привлечено най-напред от присъствието на една жена — единствената жена сред толкова мъже. В другия край на масата седеше момче на около десет години, облечено в моряшко костюмче, което твърде скоро заспа. Имаше също един протестантски пастор, двама души, които несъмнено бяха евреи, и негър, пременен с копринено шалче и много тесни дрехи в стила на нехранимайковците от уличните ъгли. Пред негъра и пред момчето имаше чаши с горещ шоколад. Не си спомням останалите, като изключим някой си господин Марсело дел Масо, човек с прекрасни обноски и изящна реч, когото повече не видях. Запазил съм размазана и незадоволителна снимка на едно от събранията, която не смятам да публикувам, защото типичното за епохата облекло, дългите гриви и мустаци й придават някак комичен и даже бедняшки вид, който би изопачил сцената. Всички организации са склонни да създават собствен говор и ритуали; Конгресът, който винаги съм възприемал малко като сън, явно искаше делегатите му да откриват полека, без да бързат, търсената от него цел и даже малките и фамилните имена на колегите си. Твърде скоро проумях, че не бива да задавам въпроси, и се въздържах да разпитвам Фернандес Ирала, който от своя страна не ми казваше нищо. Не пропуснах нито една събота, но трябваше да минат месец-два преди да почна да разбирам. От второто събрание нататък мой съсед по маса бе Доналд Рен, инженер от Южните железници, който по-късно щеше да ми преподава уроци по английски.
Дон Алехандро говореше съвсем малко; останалите не се обръщаха към него направо, но усещах, че говорят заради него и търсят одобрението му. Достатъчно бе той да направи един бавен жест с ръка, за да се промени разискваната тема. Постепенно узнах, че червенокосият мъж от лявата му страна носеше любопитното име Туърл419. Спомням си колко крехък и неустойчив изглеждаше, ала това е типично за някои твърде високи хора, които все се накланят, сякаш им се вие свят поради собствения им ръст. Ръцете му, добре си спомням, често си играеха с един бронзов компас, който понякога поставяше на масата. Той загина в края на 1914 година като пехотинец в един ирландски полк. Вдясно от дон Алехандро винаги седеше нискочелият младеж — Фермин Егурен, племенник на председателя. Не съм привърженик на методите на реализма — надали има по-изкуствен жанр; предпочитам да разкрия отведнъж онова, което научих постепенно. Ала най-напред искам да припомня на читателя положението, в което се намирах тогава — бях беден младеж от Касилда, син на земеделци, пристигнал в Буенос Айрес и внезапно озовал се — така поне го чувствах — в самото сърце на големия град и може би, кой знае, на целия свят. Половин век е изминал оттогава, а аз все още изпитвам онова първоначално възхищение, което със сигурност далеч не бе последно.