— Сега ще си легнем рано. Утре тръгваме на разсъмване.
Когато вече бяхме поели надолу по реката, се почувствах тъй щастлив, че даже можех да мисля с известна нежност за „Ла Каледония“.
Възобновихме съботните събрания. Още на първото Туърл взе думата. Каза с обичайната си цветиста реторика, че библиотеката на Световния конгрес не може да се свежда само до справочници и че класическите творби на всички народи и езици са истинска съкровищница, която не можем да пренебрегнем безнаказано. Изказването веднага бе посрещнато с одобрение; Фернандес Ирала и доктор Крус, който преподаваше латински, се нагърбиха със задачата да подберат необходимите текстове. Туърл вече бе обсъдил въпроса с Ниренщайн.
По онова време всички аржентинци имаха една утопия — Париж. Най-разпаленият и нетърпелив сред нас навярно бе Фермин Егурен; следващият бе Фернандес Ирала, макар и по съвсем различни причини. За автора на „Мраморите“ Париж — това бяха Верлен и Льоконт дьо Лил; за Егурен градът бе подобрено продължение на улица „Хунин“. Предполагам, че се бе споразумял с Туърл. На едно друго съвещание Туърл повдигна въпроса за езика, който щяха да използват делегатите, и изтъкна колко полезно би било двама делегати да заминат за Лондон и Париж, за да направят съответните проучвания. За да се покаже безпристрастен, най-напред той назова моето име, а след привидно колебание — и името на приятеля си Егурен. Както винаги, дон Алехандро се съгласи.
Вече споменах, струва ми се, че в замяна на няколко урока по италиански Рен ме бе въвел в изучаването на необятния английски език. Доколкото бе възможно, той претупа набързо граматиката и изреченията, скалъпени с учебна цел, и двамата се впуснахме направо в поезията, чиито форми изискват лаконичност. Първият ми контакт с езика, който щеше да запълни живота ми, беше смелият „Реквием“ на Стивънсън; след него дойдоха баладите, разкрити от Пърси на достопочтения осемнайсети век. Малко преди да замина за Лондон, се запознах с ослепителната поезия на Суинбърн426, която ме накара да се усъмня — нещо почти греховно — в превъзходството на Ираловите александрини.
Пристигнах в Лондон в началото на януари 1902 година; спомням си милувките на снега, който никога не бях виждал и който посрещнах с радост. За щастие не се наложи да пътувам заедно с Егурен. Настаних се в един скромен пансион зад Британския музей, чиято библиотека посещавах сутрин и следобед в търсене на език, достоен за Световния конгрес. Не пренебрегнах универсалните езици; обърнах внимание на есперанто (определен от „Сантиментален календар“427 като „достъпен, лесен и икономичен“) и на волапюк428, който се стреми да изследва всички възможности на езика, като скланя глаголите и спряга съществителните. Обмислих доводите „за“ и „против“ възкресяването на латинския, носталгията по който не е угаснала дори след толкова столетия. Отделих известно време и за проучването на аналитичния език на Джон Уилкинс; в него определението на всяка дума се съдържа в буквите, които я съставят. Именно там, под високия купол на читалнята, се запознах с Беатрис.
Това е общата история на Световния конгрес, а не моята, на Алехандро Фери, но първата обхваща втората, както и всички останали. Беатрис беше висока, стройна, с изваяни черти и яркорижа коса, която можеше да ми напомни (но това никога не се случи) за лукавия Туърл. Още нямаше двайсет години. Бе напуснала едно от северните графства, за да учи литература в университета. Беше от скромен произход, също като мен. По онова време в Буенос Айрес да бъдеш издънка на италиански преселници бе кажи-речи позорно; а в Лондон открих, че мнозина го смятаха за романтично. Не губихме време, само след няколко следобеда станахме любовници; помолих я да се омъжи за мен, но Беатрис Фрост, подобно на Нора Ерфьорд, следваше религията, проповядвана от Ибсен, и не желаеше да се обвързва с никого. От нейната уста се роди думата, която аз не смеех да изрека. О, нощи, о, споделен и топъл мрак, о, любов, лееща се в здрача като тайнствена река, о, миг на радост, в който двама са един, о, невинно и простодушно щастие, о, съюз, в който се разтапяхме, за да се изгубим сетне в съня, о, първи проблясък на деня, когато я съзерцавах!
В онази сурова земя на границата с Бразилия постоянно ме мъчеше носталгия; съвсем различно бе в червения лабиринт на Лондон, който ми даде толкова много неща. Въпреки предлозите, които измислих, за да отложа заминаването си, трябваше да се прибера в края на годината; щяхме да празнуваме Коледа заедно. Обещах на Беатрис, че дон Алехандро ще я покани да се присъедини към Конгреса; тя ми отвърна малко неопределено, че би й допаднало да посети Южното полукълбо — един неин братовчед, зъболекар, се бил установил в Тасмания. Беатрис не искаше да види как корабът ще отплава; според разбиранията й изпращането бе нещо патетично, безсмислен празник на нещастието, а тя мразеше патетичните сцени. Сбогувахме се в библиотеката, където се бяхме запознали миналата зима. Аз съм страхливец; не й оставих адреса си, за да избегна мъчителното очакване на писма.
427
Lunario sentimental (1909) — стихосбирка на Леополдо Лугонес (1874–1938), един от най-известните, влиятелни и талантливи поети на Аржентина — бел.прев.