Бях предвиждал този провал, но едно е да предвиждаш нещо, а съвсем друго е да го преживееш.
Много пъти си повтарях, че единствената истинска загадка е времето — тази безкрайна плетеница от вчера, днес, утре, винаги и никога. Тези дълбоки размишления се оказаха безполезни; посвещавах вечерите си на изучаването на Шопенхауер или Ройс435, а сетне неизменно поемах, нощ след нощ, по коларските пътища, които минаваха край Червената къща. Понякога съзирах горе на хълма една ослепително бяла светлина; друг път ми се струваше, че дочувам стенания. Така продължи до 19 януари.
Това бе един от онези дни в Буенос Айрес, когато човек се чувства не само изтерзан и оскърбен от лятото, но даже и унижен. Бурята се разрази някъде към единайсет през нощта. Най-напред връхлетя южният вятър, а после и дъждът рукна като из ведро. Лутах се в мрака, търсейки дърво, под което да се скрия. При внезапния ослепителен блясък на една светкавица видях, че се намирам само на няколко крачки от оградата. Побутнах портата — не зная дали със страх или с надежда. Тя неочаквано се отвори. Тръгнах напред, брулен от бурята. И небето, и земята ме заплашваха. Вратата на къщата също бе полуоткрехната. Дъждът ме шибна по лицето с нова сила и аз се вмъкнах вътре.
Плочките на пода бяха махнати; усетих, че стъпвам по туфи трева. Из цялата къща се носеше някаква сладникава, противна миризма. Вляво или вдясно (не съм напълно сигурен) се блъснах в каменен парапет. Бързешком последвах пътя му. Почти без да се замисля, натиснах ключа на лампата.
Трапезарията и библиотеката от моите спомени сега бяха превърнати (след събарянето на разделителната им стена) в едно голямо разхвърляно помещение, в което тук-там бяха пръснати някакви мебели. Няма да се опитвам да ги описвам, защото въпреки безпощадната бяла светлина не съм сигурен, че ги видях. Нека обясня какво имам предвид: за да можеш да видиш дадено нещо, трябва да го разбереш. Едно кресло загатва човешкото тяло, ставите и крайниците му; ножиците предполагат действието рязане; погледът на дивака не може да възприеме Библията на мисионера; пасажерът на кораба не вижда такелажа му така, както го вижда екипажът. Ако действително виждахме вселената, навярно щяхме да я разберем.
Никоя от безсмислените гледки, които тази нощ разкри пред мен, не съответстваше на нещо познато като фигура или понятно като употреба. Изпитах отвращение и ужас. В един ъгъл зърнах отвесна стълба, която водеше към горния етаж. Широките й железни стъпала, не повече от десет на брой, бяха разположени на неравни разстояния. Тази стълба, която изискваше ръце и крака, беше нещо разбираемо и някак си ме успокои. Загасих лампата и известно време почаках в мрака. Не долавях и най-малък шум, но присъствието на толкова неразбираеми вещи ме смущаваше. Накрая взех решение.
Качих се горе и ръката ми за втори път плахо натисна ключа на лампата. Кошмарът, загатнат на долния етаж, буйно процъфтяваше на горния. Имаше много предмети или може би само няколко, които се преплитаха и преминаваха един в друг. Сега си спомням нещо, напомнящо дълга операционна маса с U-образна форма, много висока и с кръгли дупки в краищата. Помислих си, че това би могло да е леглото на обитателя, чиято чудовищна анатомия косвено се разкриваше чрез този предмет точно както анатомията на някое животно или божество се разкрива чрез формата на сянката му. От някоя страница на Лукан436, прочетена преди години и вече забравена, на езика ми дойде думата „амфисбена“ — тя загатваше, но не изчерпваше напълно онова, което очите ми щяха да видят впоследствие. Спомням си и едни V-образно подредени огледала, които се губеха нагоре в мрака.
Какво ли представляваше обитателят на тази къща? Какво ли търсеше тук, на тази планета, която сигурно бе не по-малко ужасна за него, отколкото той за нас? От кои тайни краища на мирозданието или времето, от кой древен и вече неразгадаем здрач бе достигнал това южноамериканско предградие и точно тази нощ?