Преглед на творчеството на Хърбърт Куейн
Хърбърт Куейн умря в Роскомън; установих без особена изненада, че „Times Literary Supplement“100 му е отделил само половин колонка некрологична благосклонност, в която всеки хвалебствен епитет е смекчен (или строго порицан) от някое наречие. В съответния си брой „The Spectator“ е без съмнение не тъй лаконичен и може би по-сърдечен, макар че сравнява първата книга на Куейн — „Богът на лабиринта“ — с една от книгите на Агата Кристи, а други — с книгите на Гъртруд Стайн; подобни асоциации съвсем не са наложителни и едва ли щяха да зарадват покойния. Впрочем той никога не се е смятал за гениален — даже и през ония перипатетически вечери с литературни беседи, когато като човек, който порядъчно е измъчвал печатарските машини, неизменно влизаше в ролята на мосю Тест или на доктор Самюъл Джонсън… Даваше си съвсем ясна сметка за експерименталния характер на книгите си, смайващи може би с оригиналността си и с някаква лаконична прямота, но не и със силата на чувствата. „Аз съм като одите на Каули, писа ми той от Лонгфорд на 6 март 1939 година. Принадлежа не на самото изкуство, а и на историята на изкуството“. Според него нямаше наука, по-нисша от историята.
Изтъкнах едно скромно съждение на Хърбърт Куейн: с това съждение, естествено, не се изчерпва неговата мисъл. Флобер и Хенри Джеймс са ни приучили да смятаме, че произведенията на изкуството са рядкост и се създават трудно; шестнайсети век (да си спомним „Пътешествие до Парнас“101 или пък съдбата на Шекспир) не е споделял това безотрадно убеждение. Не го споделяше и Хърбърт Куейн. Той смяташе, че добрата литература е нещо най-обикновено и едва ли не всеки уличен диалог може да се издигне до нея. Смяташе още, че естетическият факт непременно съдържа елемент на удивление и че не е лесно да се удивляваш на онова, което е запазила паметта. Весело и искрено роптаеше срещу „робското и упорито съхраняване“ на стари книги… Не знам доколко приемлива е неговата мъглява теория; съзнавам обаче, че книгите му твърде много се стремят да предизвикат удивление.
Съжалявам, че заех на една дама — безвъзвратно — първата му публикувана книга. Както отбелязах, става дума за детективския роман „Богът на лабиринта“; нека добавя, че издателят я пусна в продажба в последните дни на ноември 1933 година. В първите дни на декември увлекателната и заплетена история на „Siamese Twin Mystery“102 завладя Лондон и Ню Йорк; склонен съм да припиша на това злополучно съвпадение неуспеха, който претърпя романът на нашия приятел. Но (нека бъда напълно искрен) и на неговото несъвършенство, и на студената и куха пищност на някои морски картини. Оттогава минаха седем години и вече не съм в състояние да възстановя подробностите на действието; ето неговия план, сега опростен (и изчистен) от забравата. В първите страници има едно загадъчно убийство, в средната част — мудно разследване; в последните страници — разкритие. Загадката е вече разрешена, следва дълъг ретроспективен пасаж, който съдържа такава фраза: „Всички смятаха, че срещата на двамата шахматисти е била случайна“. От тая фраза се разбира, че решението е погрешно. Разтревоженият читател преглежда съответните глави и открива друго решение, което е правилното. Читателят на тази странна книга се оказва по-проницателен от детектива.
Още по-еретичен е „регресивният разклоняващ се роман“ „April March“, чиято трета (и единствена) част е издадена през 1936 година. При преценка на този роман никой не отрича, че това е игра; редно е да напомним, че и авторът никога не го е смятал за нещо друго. „На това произведение, чувал съм го да казва, аз придавам главните черти на всяка игра: симетрия, произволни правила, скука“. Дори заглавието е малък каламбур — то не произлиза от лично име, не означава „Априлски марш“, а буквално „Април-март“. Някой бе отбелязал веднъж, че е доловил в романа отзвук от теориите на Дън; самият Куейн предпочита да напомни в предговора си за преобърнатия свят на Брадли, където смъртта предшества раждането, белегът — раната, а раната — удара (и се позовава на „Apperance and Reality“103, 1897, с. 215)104. Световете, представени в „Април-март“, не са регресивни; регресивен е начинът, по който се описват. Регресивен и разклоняващ, както вече казах. Произведението се състои от тринайсет глави. В първата се предава двусмисленият диалог между неколцина непознати на един перон. Във втората се предават събитията, предшествали изложените в първата глава. В третата, също ретроспективна, се предават събитията от друг възможен предшестващ момент; в четвъртата — събитията от трети, още по-ранен момент. Всеки от тези три момента (които напълно се изключват помежду си) се разклонява на други три съвършено различни по характер момента. И така цялото произведение се състои от девет романа; всеки роман от три дълги глави. (Първата глава, естествено, е обща за всички останали.) От тези романи един има символичен характер; друг е свръхестествен; трети — детективски; четвърти — психологически; пети — комунистически; шести — антикомунистически и т.н. Тази структура вероятно ще ни стане ясна с помощта на следната схема:
102
„Тайната на сиамските близнаци“ (англ.). Със същото заглавие е и излязлата през 1933 г. книга на Елъри Куин (литературен псевдоним на двама американски автори) — бел.прев.
104
Колко жалка е ерудицията на Хърбърт Куейн, колко жалка е тази двеста и петнайсета страница на една книга от 1897 г.! Още в Платоновата „Политика“ един от събеседниците е описал подобна регресия у родените от земята, или автохтони, които под въздействие на въртене, обратно на космическото, преминавали от старост към зрелост, от зрелост към детство, от детство към изчезване и небитие. Така и Теопомп в своята „Филипика“ разказва за някакви северни плодове, предизвикващи у онзи, който вкуси от тях, същия регресивен процес… По-любопитно е да си представим обратимост на Времето — такова състояние, при което бихме си спомняли бъдещето и не бихме познавали или едва бихме предусещали миналото. Срв. десета песен на „Ад“, стихове 97–102, където се сравняват пророческото видение и далекогледството — бел.авт.