„… и окачих слушалката. Веднага след това се сетих чий е гласът, който бе отговорил на немски. Беше на капитан Ричард Мадън. Щом Мадън бе в апартамента на Виктор Рунеберг, значи край на всичките ни усилия и на (колкото и второстепенно да изглежда, или поне така трябва да ми изглежда) живота ни. Явно Рунеберг бе арестуван или убит114. Още днес преди залез-слънце щях да последвам съдбата му. Мадън беше неумолим. По-скоро — принуден да е неумолим. Ирландец на английска служба, човек, обвиняван в безразличие и вероятно в предателство, нима можеше да не използва този прекрасен случай и да не бъде благодарен на съдбата, че му се удава възможност да открие, да плени и да убие двама агенти на Германската империя! Качих се в стаята си; безсмислено заключих вратата и се хвърлих по гръб върху тясното желязно легло. От прозореца се виждаха все същите керемидени покриви и заоблаченото слънце, типично за шест часа следобед. Стори ми се невъзможно този ден да се превърне — без предзнаменования и символи — в ден на неумолимата ми смърт. Въпреки покойния ми баща, въпреки че бях израснал в една симетрична градина в Хай Фън, щях да умра? Сега? След това си помислих, че всъщност всички неща се случват сега, точно сега. Минава век след век, а нещата се случват единствено в настоящето; има безброй хора във въздуха, на земята и в морето, но всичко, което наистина става, става именно с мен… Почти непоносимият спомен за конското лице на Мадън прекъсна мисловните ми лутания. Сред омразата и ужаса, които изпитвам (сега вече мога да говоря за ужас, сега, когато надиграх Ричард Мадън, сега, когато шията ми вече очаква с нетърпение примката), си помислих, че този буен и несъмнено щастлив воин не подозираше, че зная Тайната — името на точното място, където се намира новият британски артилерийски парк при Анкър. Една птица се стрелна в сивото небе; въображението ми я превърна в самолет, а него — в много други (във френското небе), които унищожаваха с бомби артилерийския парк. Ех, ако устата ми, преди да я разкъса куршумът, можеше да изкрещи това име така, че да се чуе чак в Германия!… Но гласът ми беше много слаб. Как да сторя така, че да стигне до ушите на Лидера? До ушите на онзи болен и отвратителен човек, който знаеше единствено това, че Рунеберг и аз сме в Стафордшир, и напразно чакаше новини от нас в голия си кабинет в Берлин, непрестанно разлиствайки вестниците… Трябва да бягам, изрекох на глас. Безшумно се изправих, безсмислено тихо, сякаш Мадън вече ме дебнеше. Нещо — може би просто желанието да констатирам, че съм изчерпал запасите си — ме накара да пребъркам джобовете си. Намерих онова, което очаквах: американския часовник, никеловата верижка и четириъгълната монета, ключодържателя с безполезните и компрометиращи ме ключове от апартамента на Рунеберг, бележника и едно писмо, което реших незабавно да унищожа (но така и не го сторих), фалшивия паспорт, една крона115, два шилинга и няколко пенита, червено-синия молив, носната кърпа, револвера с един куршум в него. Съвсем безсмислено го сграбчих и претеглих в ръката си; исках да си вдъхна кураж. Смътно си помислих, че един изстрел се чува много далеч. За десет минути скроих плана си. Намерих в телефонния указател името на единствения човек, способен да предаде информацията — той живееше в едно предградие на Фентън, на по-малко от половин час път с влак.
Да, аз съм страхливец. Твърдя го сега, именно сега, когато вече съм изпълнил един план, чиято рискованост никой не би отрекъл. Беше страшно. Не го сторих за Германия, не. Никак не ме е грижа за тази варварска страна, която ме принуди да приема позора да стана шпионин. Освен това познавам един човек от Англия, скромен човек, който за мен е гениален колкото Гьоте. Разговарях с него не повече от час, но през този час той беше Гьоте… Изпълних плана си, защото чувствах, че Лидерът презира хората от моята раса — тоест безбройните прадеди, които са събрани в мене. Исках да му докажа, че един жълтокож може да спаси войските му. Освен това трябваше да избягам от капитана. Гласът и юмруците му можеха да прогърмят всеки миг на вратата ми. Облякох се тихо, казах «сбогом» на собствения си образ в огледалото, слязох, огледах безлюдната улица и излязох. Гарата не беше далеч от къщи, но предпочетох да взема файтон. Прецених, че така има по-малко опасност да ме познаят, всъщност насред пустата улица се чувствах съвсем на открито и много уязвим. Спомням си, че казах на файтонджията да спре малко преди централния вход. Наложих си да сляза с една почти мъчителна бавност. Отивах в село Ашгроув, но взех билет за по-далечна гара. Влакът тръгваше само след няколко минути — в осем и петдесет. Побързах; следващият потегляше в девет и половина. На перона нямаше почти никой. Обиколих вагоните; спомням си няколко фермери, една жена в траур, младеж, потънал в «Аналите» на Тацит, един ранен и щастлив войник. Най-после вагоните бавно потеглиха. Един мъж, когото познах, напразно тича след влака до края на перона. Беше капитан Ричард Мадън. Почти изчерпан, разтреперан, аз се свих на другия край на седалката, по-далеч от страшния прозорец.
114
Отблъскващо и странно предположение. Всъщност прусашкият шпионин Ханс Рабенер, известен като Виктор Рунеберг, заплашил с пистолет приносителя на заповедта за арест капитан Ричард Мадън, който при самозащита му нанесъл смъртоносни рани — бележка на аржентинския издател.