Неусетно от състоянието на покруса преминах към почти отвратително щастие. Казах си, че моята битка вече е започнала и че с избягването от противника ми — макар за четирийсет минути и с малко помощ от благосклонната съдба — съм спечелил първия кръг. Реших, че тази малка победа ми предрича пълен успех. Реших, че не е малка, тъй като, ако не беше тази безценна разлика в разписанието на влаковете, сега щях да бъда в затвора или вече мъртъв. Реших (не по-малко софистично), че моето подло щастие доказва, че съм способен да доведа делото до успешен край. Извлякох от тази своя слабост много сили, които не ме напускаха. Предвиждам, че в бъдеще човек ще се примирява всеки ден с все по-чудовищни неща; скоро на света ще има само воини и разбойници; давам им следния съвет: Изпълнителят на едно чудовищно начинание трябва да си представи, че вече го е извършил, той трябва да си наложи едно бъдеще, което да е така необратимо, както и миналото. Именно така постъпих аз, докато очите ми — очи на вече мъртъв човек — следяха как изтича този ден, който може би ми беше последният, и как настъпва нощта. Влакът се движеше леко сред ясенова гора. Спря почти насред полето. Никой не извика името на гарата. Ашгроув ли е?, попитах някакви деца на перона. Да, отговориха те, кимайки. Слязох.
Лампа осветяваше перона, но лицата на децата оставаха в сянка. Едно от тях запита: При доктор Стивън Албърт ли отивате? Без да изчака отговора, друго дете прибави: Къщата е далеч от тук, но вие няма да се загубите, ако тръгнете по този път вляво и на всеки кръстопът пак завивате наляво. Хвърлих им една монета (последната), слязох по някакви каменни стъпала и поех по пустия път, който леко се спускаше. Беше обикновен черен път, над него се преплитаха клоните на дърветата, ниската кръгла луна сякаш ме съпровождаше.
За миг си помислих, че Ричард Мадън вече е предугадил по някакъв начин отчаяния ми план, но почти веднага осъзнах, че е напълно невъзможно. Съветът да завивам все наляво ми напомни, че такъв е обичайният начин да се стигне до централната част на някои лабиринти. Поназнайвам нещо за лабиринтите; ненапразно съм правнук на онзи Цуй Бън, който е бил управител на Юнан и се е отказал от светската власт, за да напише роман, в който трябвало да има повече герои, отколкото в Хун лоу мън116 и да построи лабиринт, където да се загубват всички хора. Той е посветил тринайсет години на тези две различни и уморителни дела, но е бил убит от ръка на чуждоземец; романът му е бил безсмислен и никой не е успял да открие лабиринта. Вървейки под английски дървета, размишлявах за този изгубен лабиринт; представях си го девствен и съвършен, изграден на тайния връх на една планина, представях си го погълнат от оризови полета или потънал под водата, представях си го безкраен, но вече съставен от осмостенни павилиони и ходове, които водят към своето начало, от реки и провинции, от царства… Мислех си за един лабиринт от лабиринти, за огромен и растящ лабиринт, който да обхваща миналото и бъдещето в едно, като включва по някакъв начин и звездите. Погълнат от тези въображаеми картини, забравих съдбата си на беглец. За неопределено време се почувствах като абстрактен възприемник на света. Неясното и живо поле, луната и вечерният час ми подействаха; подейства ми и наклонът на пътя, който не позволяваше ни най-малко да се уморя. Вечерта беше задушевна и безкрайна. Пътят се спускаше и се разклоняваше сред вече тъмнеещите ливади. Някаква музика — пронизителна и сякаш силабична, се приближаваше и отдалечаваше заедно с повеите на вятъра, обвита в листа и разстояния. Помислих си, че човек може да бъде враг на други хора, на отделни прояви на други хора, но не и на една страна; не и на светулки, думи, градини, потоци, залези. Така стигнах до висока ръждясала порта. През решетките съзрях горичка и нещо като павилион. Изведнъж осъзнах две неща — първото обикновено, второто почти невероятно — музиката идваше от павилиона и беше китайска. Затова я бях възприел толкова късно, без да й обръщам внимание. Не помня дали имаше камбанка или звънец, може би с пляскане оповестих пристигането си.
116
«Сън в червените покои» — китайски еротичен и дидактичен роман от периода Цин на династията Мин — бел.прев.