Буенос Айрес, 29 август 1944 г.
P.S. Добавих към този том три разказа: „Югът“, „Сектата на Феникса“ и „Краят“. С изключение на един герой — Рекабарен, чиято неподвижност и пасивност служат за контраст, нищо или почти нищо в краткото развитие на последния разказ не е измислено от мен; цялото му съдържание е скрито в една прочута книга, а аз пръв го разкрих или поне пръв обявих това. В алегорията на Феникса си поставих за задача да загатна едно общо дело — Тайната, да го внуша колебливо, постепенно и в крайна сметка недвусмислено; не зная до каква степен съм успял. Що се отнася до „Юга“, който може би е най-добрият ми разказ, ще се задоволя с предупреждението, че може да се чете не само като пряко повествование за измислени събития, но и по съвсем различен начин.
Шопенхауер, Де Куинси, Стивънсън, Маутнер, Шоу, Честъртън и Леон Блоа съставят разнородния списък на авторите, които постоянно препрочитам. Струва ми се, че в христологичната фантазия, озаглавена „Три версии за деянието на Юда“, долавям далечното влияние на последния от изброените.
Х.Л.Б.
Фунес, паметта му
Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума — само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно — зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental117. Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му — бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път — през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният. Аз съм един жалък аржентинец и затова не мога да пея дитирамби — задължителен жанр в Уругвай, когато темата е някой уругваец. Драскач, фукльо, столично конте; Фунес не е изричал тези обидни думи, но аз напълно съзнавам, че за него бях въплъщения на тия жалки прозвища. Педро Леандро Ипуче118 пише, че Фунес е предтеча на свръхчовеците, „един самороден местен Заратустра“; няма да споря, но не бива да забравяме, че този момък от Фрай Бентос беше в известно отношение безнадеждно ограничен.
Първият ми спомен за Фунес е съвсем ясен. Виждам го в една мартенска или февруарска привечер на 84-та. През тази година баща ми ме беше завел да летувам във Фрай Бентос119. Връщах се от имението Сан Франсиско с братовчед ми Бернардо Аедо. Яздехме коне, пеехме весело, но това не беше единствената причина да се чувствам щастлив. След душния ден небето бе закрито от огромен буреносен облак, тласкан от южния вятър. Дърветата вече се огъваха под напора му, аз се боях (и се надявах), че водната стихия ще ни застигне насред полето. Препускахме, надбягвайки се с бурята. Най-сетне навлязохме в една уличка, оградена от много високи тухлени тротоари. Изведнъж притъмня; чух забързани и сякаш крадливи стъпки; вдигнах очи и видях някакво момче, което тичаше по тесния разбит тротоар като по тясна разбита стена. Помня късите му торбести панталони, платнените му сандали със сламени подметки, помня цигарата и строгото му лице на фона на безкрайния вече облак. Неочаквано Бернардо му извика: „Колко е часът, Иренео?“ Без да погледне небето, без да се спре, той отговори: „Осем без четири минути, млади Бернардо Хуан Франсиско“. Гласът му беше тънък и подигравателен.
117
„Източният бряг“ на Рио де ла Плата — старинно име на Уругвай, използвано от кореняците дълго след обявяването на официалното име на страната — бел.прев.
119
Малък град край река Уругвай, където Борхес действително често е гостувал на братовчедите си Аедо — бел.прев.