Второто престъпление бе извършено през нощта на 3 януари в най-изоставеното и пустеещо западно предградие на столицата. Призори един от жандармите, които обикалят на кон тия пустоши, забелязал, че на прага на стара бояджийница лежи човек, загърнат с пончо. Застиналото му лице било покрито сякаш с маска от кръв; дълбока рана от кама зеела на гърдите му. На стената над жълти и червени ромбове били написани с тебешир няколко думи. Жандармът ги разчел…
Привечер Тревиранус и Льонрот се отправиха към далечната сцена на престъплението. Вляво и вдясно от автомобила градът постепенно изчезваше; небесният свод ставаше все по-голям, къщите вече редееха и пред погледа се открояваше само някоя тухларна или топола. Стигнаха до печалното място: една задънена улица с розови кирпичени стени, които сякаш отразяваха ослепително яркия залез. Вече бяха идентифицирали убития. Казваше се Даниел Симон Асеведо, добре известен в старите северни предградия с това, че от прост каруцар се беше издигнал до побойник в предизборни кампании, за да изпадне след това съвсем и да стане крадец и доносник. (Особеният стил на убийството, изглежда, бе напълно подходящ: Асеведо беше последният представител на поколение бандити, което умело боравеше с кама, но не и с револвер.) Думите, написани с тебешир, гласяха:
Втората буква на Името е написана.
Третото престъпление бе извършено през нощта на 3 февруари. Малко преди един часа в кабинета на инспектор Тревиранус иззвъня телефонът. В слушалката с трескава тайнственост заговори мъж с гърлен глас — казвал се Гинзберг (или Гинзбург) и бил готов срещу прилично възнаграждение да съобщи факти, отнасящи се до двете жертвоприношения — на Асеведо и на Ярмолински. Някакъв смесен шум от пищялки и тръби заглуши гласа на доносника. После връзката прекъсна. Без да изключва възможността това да е било шега (в края на краищата беше по време на карнавала), Тревиранус установи, че са му позвънили от „Ливърпул Хаус“ — кръчма на улица „Дьо Тулон“ — съмнителна улица, където съжителстват музеят на чудесата и млекарницата, публичният дом и продавачите на библии. Тревиранус позвъни на съдържателя — Блак Финеган, ирландец, бивш престъпник, измъчен и почти разорен заради честността си, който заяви, че последният човек, използвал телефона на заведението, бил един наемател, някой си Грифиус, който току-що бил излязъл с приятели. Тревиранус веднага отиде в „Ливърпул Хаус“. Ето какво още му съобщи съдържателят: преди осем дни Грифиус наел една от стаите над бара. Бил с остри черти, с невзрачна сива брада и опърпан черен костюм; Финеган (Тревиранус се досети за какво се използва това помещение) му поискал явно прекалено висок наем; Грифиус заплатил веднага уговорената сума, нанесъл се, а после почти не излизал; обядвал и вечерял в стаята си; в бара едва ли някой го бе виждал. Тази вечер слязъл да телефонира от кабинета на Финеган. В същото време пред кръчмата спряла карета. Кочияшът останал на капрата; някои от посетителите забелязали, че носи маска на мечка. От купето слезли двама арлекини; били дребни на ръст и всички останали убедени, че са много пияни. Надувайки тръби, двамината нахълтали в кабинета на Финеган; запрегръщали Грифиус, който, изглежда, ги познал, но се държал с тях хладно; разменили по няколко думи на идиш — той с нисък гърлен глас, те — с престорено пискливи интонации и заедно се качили в стаята му. Петнайсетина минути по-късно слезли и тримата, много весели. Грифиус се клатушкал между другарите си и изглеждал не по-малко пиян от тях. Бил с цяла глава по-висок от двамата арлекини. (Една от жените в бара си спомнила ромбовете — жълти, червени и зелени.) На два пъти се спънал; и двата пъти арлекините го подхванали. Тримата се качили в каретата и изчезнали в посока на близкото пристанище. От стъпалото на купето вторият арлекин надраскал на една от колоните на входа неприлична рисунка и някаква фраза. Тревиранус прочете написаното. Не беше трудно да се досети; то гласеше:
Последната буква на Името е написана.
След това инспекторът огледа стаичката на Грифиус-Гинзберг. На пода рязко се открояваше звезда от кръв, по ъглите се търкаляха угарки от унгарски цигари; в един шкаф имаше книги на латински — „Philologus hebraeograecus“133 (1739) от Лойсден, тук-там с бележки, написани на ръка. Тревиранус я прелисти с възмущение и нареди да повикат Льонрот. Без даже да си свали шапката, Льонрот се зае да чете, докато инспекторът изслушваше противоречивите показания на свидетелите на предполагаемото отвличане. В четири часа двамата си тръгнаха. Навън, докато тъпчеха разпилените конфети и гирлянди по криволичещата улица „Дьо Тулон“ в ранното утро, Тревиранус каза: