1942 г.
Тайното чудо
И Аллах го умъртви за сто години и после го възкреси и го попита: „Колко време измина?“
Той отвърна: „Ден или част от деня“.
През нощта срещу 15 март 1939 година в едно жилище на „Целтнергасе“ в Прага Яромир Хладик, авторът на незавършената трагедия „Враговете“, на „Защита на вечността“ и на едно изследване върху косвените юдейски източници у Якоб Бьоме135, сънува продължителна партия шах. Състезаваха се не двама души, а два знатни рода; играта бе започнала преди много векове; никой не помнеше каква е наградата, но се говореше, че е огромна, дори неизмерима. Дъската с фигурите се намираше в една тайна кула; Яромир (в съня) бе първородният син на единия от враждуващите родове; часовниците биеха часа на неотложния ход; сънуващият тичаше през пясъците на прогизнала от дъжд пустиня и не можеше да си спомни нито фигурите, нито правилата на шаха. В този момент Яромир се събуди. Плющенето на дъжда и ударите на страшните часовници спряха. Откъм „Целтнергасе“ се носеше ритмичен и еднообразен шум, прорязван от някакви команди. Съмваше се, бронираните авангардни части на Третия райх навлизаха в Прага.
На 19-и властите получиха анонимно сведение и още същата вечер Яромир Хладик бе арестуван. Отведоха го в една стерилно бяла казарма на отсрещния бряг на Вълтава. Не можа да отхвърли нито едно от обвиненията на Гестапо: презимето му по майка беше Ярославски, във вените му течеше еврейска кръв, трудът му върху Бьоме беше проеврейски, подписът му личеше в края на един протест срещу аншлуса. През 1928 година беше превел „Сефер Йецира“ за издателство „Херман Барсдорф“; красноречивият каталог на тази фирма превъзнасяше с комерческа цел името на преводача; точно този каталог прелистваше Юлиус Роте, един от началниците, от когото зависеше съдбата на Хладик. Няма човек, който извън своята специалност да не е лековерен; два-три епитета, отпечатани с готически шрифт, бяха достатъчни — Юлиус Роте се убеди в изключителността на Хладик и заповяда да бъде осъден на смърт за поука на другите. Беше определен и денят на екзекуцията — 29 март, девет часа сутринта. Тази отсрочка (чиято значимост читателите ще оценят по-късно) бе резултат от стремежа на властите да действат безстрастно и бавно като растенията и планетите.
Отначало Хладик почувства само ужас. Помисли си, че не би се уплашил от бесилката или от гилотината, ала да бъде разстрелян, му се струваше непоносимо. Напразно си повтаряше, че страшна е самата смърт, а не конкретните обстоятелства. Представяше си тези обстоятелства до изнемога; напразно се терзаеше с опити да изчерпи всички възможни варианти. Безброй пъти извървя мислено целия път от безсънната утрин до тайнствения залп. Преди деня, определен от Юлиус Роте, умираше стотици пъти в дворчета, чиито форми и ъгли изчерпваха геометрията; разстрелваха го различен брой винаги различни войници — ту отдалеч, ту в упор. Посрещаше тези въображаеми екзекуции с истински страх (а може би с истинска храброст); всяко видение траеше няколко секунди; след това кръгът се затваряше и Яромир отново и отново се връщаше към тръпните мигове преди смъртта. По-късно разсъди, че действителността не се покрива с предвижданията; следвайки някаква извратена логика, заключи, че да предвидиш една подробност, значи да осуетиш самата й поява. Отдаден на тази безсилна магия, започна да измисля ужасни неща, за да не се сбъднат; накрая, естествено, се уплаши, че те може да се окажат пророчески. Жалък в нощта, той се мъчеше някак да се задържи в изплъзващата се субстанция на времето. Знаеше, че то е устремено към зората на 29-и. „Сега е нощта срещу 22-ри, разсъждаваше на глас. Докато трае тази нощ (и следващите шест), аз съм неуязвим, безсмъртен“. Мислеше си, че нощите, споходени от съня, са дълбоки и тъмни кладенци, в които може да се потопи. Понякога очакваше с нетърпение решителния залп, който поне щеше да го избави от безплодното усилие да измисля. На 28-и, когато последният залез хвърляше отблясъци по високите решетки, споменът за драмата му „Враговете“ го отвлече от тези отвратителни мисли.
Хладик беше прехвърлил четирийсетте. Ако изключим неколцината приятели и многото привички, животът му се състоеше в несигурното занимание с литература; като всеки писател съдеше за достойнствата на другите по творбите им, но искаше другите да съдят за него по целите и замислите му. Всички книги, които бе публикувал, го изпълваха със смътно угризение. В трудовете му върху Бьоме, Ибн Езра и Флъд имаше само старание; в превода на „Сефер Йецира“ — небрежност, плахост и безсилие. Може би по-сполучлива му се струваше „Защита на вечността“, в чийто първи том се излагат различните идеи на човека за вечността — от неподвижното Битие на Парменид136 до изменяемото минало на Хинтън; във втория се отрича (заедно с Франсис Брадли) схващането, че всички явления във Вселената образуват темпорален ред. Твърди се, че разновидностите на човешкия опит не са неизброими и че достатъчно е едно-единствено „повторение“, за да се убедим, че времето е измама… За съжаление не по-малко измамни са доказателствата, сочещи тая измама; Хладик ги изреждаше с някакво презрително смущение. Беше написал и цикъл експресионистични стихотворения; за ужас на поетите те бяха включени в антологията от 1924 година и всяка следваща антология просто ги наследяваше. Хладик искаше да изкупи цялото си това противоречиво и вяло минало с драмата в стихове „Враговете“. (Високо ценеше стиха, защото той не позволява на зрителите да забравят измислицата, която е задължителен елемент при изкуството.)
136
Парменид (ок. 540–480 г. пр.Хр.) — древногръцки философ от Елейската школа — бел.прев.