Вместо това Бог му отсъди двайсетия век и университетския град Лунд. Там през 1904 година той публикува първото издание на „Kristus och Judas“139, там през 1909-а излезе главната му книга „Den hemlige Frâlsaren“140.
Преди да се заема с анализа на посочените трудове, трябва да посоча, че като член на Националния евангелистки съюз Нилс Рунеберг беше дълбоко религиозен. В някой парижки или даже буеносайрески литературен кръжец един литератор спокойно може да развие тезите на Рунеберг; изложени в литературен кръжец, подобни тези ще бъдат празни и лекомислени занимания на безгрижна или богохулстваща натура. За Рунеберг те бяха ключът към една от главните загадки на теологията; бяха повод за размисъл и изследване, за филологически и исторически спорове, за гордост, за ликуване и за ужас. Те станаха смисъл в живота му и причина за гибелта му. Бъдещите читатели на тази статия трябва да имат предвид и това, че в нея се съдържат само изводите на Рунеберг, но не и неговите разсъждения и доказателства. Някой може би ще забележи, че в случая изводът несъмнено е предшествал „доказателствата“. Но кой би се наел да търси доказателства за нещо, в което не вярва или чието проповядване не го вълнува?
В първото издание на „Kristus och Judas“ стои следният категоричен епиграф, чийто смисъл години по-късно ще бъде чудовищно разширен от самия Нилс Рунеберг: „Не едно, а всички деяния, които традицията приписва на Иуда Искариотски, са лъжа“ (Де Куинси, 1857). Следвайки теорията на някакъв немец, Де Куинси прави заключението, че Иуда е предал Исус, за да го принуди да разкрие своята божественост и да разпали всеобщо въстание срещу римското потисничество; Рунеберг от своя страна предлага една защита от метафизичен характер. Най-напред умело изтъква, че постъпката на Иуда е излишна. Отбелязва (подобно на Робъртсън), че за да се установи самоличността на учителя, който всекидневно е проповядвал в храма и е правел чудеса пред многохилядни тълпи, не е било необходимо предателството на един от апостолите. Това обаче е станало. Неканонично е да предполагаме, че в Библията е допусната грешка; също тъй немислимо е да приемем наличието на случайно обстоятелство в най-значимото събитие от историята на света. Следователно предателството на Иуда не е било случайно; било е една предопределена постъпка, която заема своето тайнствено място в акта на изкуплението. Рунеберг продължава така: След като е приело плът, Словото е преминало от вездесъщността в пространството, от вечността в историята, от безграничното блаженство към превращение и смърт; за да се даде ответ на такава жертва, е трябвало един човек от името на цялото човечество да принесе равностойна жертва. И това е бил Иуда Искариотски, който единствен между апостолите е прозрял тайната божественост и страшното намерение на Исус. Словото се е било принизило дотам, че се е приютило у смъртен. Затова Иуда, ученик на Словото, е трябвало да се принизи дотам, че да стане предател (най-грозното и безчестно престъпление) и да се обрече на вечен огън. Редът тук, долу, е огледало на оня ред горе; земните форми съответстват на небесните форми; петната по кожата са карта на нетленните съзвездия. Исус се оглежда и отразява по някакъв начин в Иуда. Затова са трийсетте сребърника и целувката; затова е и доброволната смърт — за да заслужи още по-сигурно Проклятието.
Така разтълкува Нилс Рунеберг загадката за Иуда. Всички християнски богослови отхвърлиха твърденията му. Ларс Петер Ангстрьом го обвини в непознаване или незачитане на ипостасното единство; Аксел Борелиус — в това, че възражда ереста на докетите, които отричат човешката природа на Исус; ехидният епископ на Лунд — в това, че оспорва третия стих от двайсет и втора глава на Евангелието от Лука.
Тези тъй различни хули повлияха на Рунеберг — той частично преработи порицаната книга и измени тезата си. Остави на противниците си богословската сфера, за да изтъкне косвени доводи от морално естество. Съгласи се, че на Исус, „който е разполагал с такива огромни средства, каквито предоставя Всемогъществото“, не му се е налагало да се жертва като човек, за да спаси цялото човечество. След това обори ония, които твърдят, че всъщност не знаем нищо за загадъчния предател. „Знаем само, че е бил един от апостолите, един от избраните да проповядват царството небесно, да изцеряват болни, да очистват прокажени, да възкресяват мъртви, да изгонват бесове“ (Матей, 10, 7-8; Лука, 9, 1). Щом самият Спасител така е определил Иуда, сме длъжни да тълкуваме постъпките на предателя в най-добрия смисъл. Да отдадем престъплението му на алчност (както са сторили някои, позовавайки се на Евангелието от Йоан, 12, 6), означава да се примирим с най-гнусната подбуда. Нилс Рунеберг предлага коренно противоположна подбуда — един прекомерен, едва ли не безграничен аскетизъм. Аскетът унижава и умъртвява плътта си, за да прослави още повече Бога; Иуда е сторил същото с душата си. Отрекъл се е от чест, добро и покой, от царството небесно, така както други, не тъй героично, се отричат от насладите141. Със страшна яснота е обмислил греховете, които ще стори. В прелюбодейството обикновено участват нежността и себеотрицанието; в убийството — смелостта; в оскверненията и богохулството — някаква сатанинска искра. Иуда е избрал онези грехове, които не са обвеяни с нито една добродетел — злоупотребата с доверието (Йоан, 12, 6) и предателството. Бил е движен от огромно смирение, смятал се е недостоен да бъде добър. Павел е писал: „Който се хвали, с Господа да се хвали“ (I Коринтяни, 1, 31); Иуда е търсел Ада, защото му е стигало Божието блаженство. Мислел е, че щастието, както и доброто са божествен атрибут и на хората не им приляга да го присвояват.
141
Борелиус язвително пита: „А защо не се е отрекъл от отрицанието? Защо не се е отрекъл от отрицанието на отрицанието?“ — бел.авт.