Споменах, че историята на сектата не познава гонения. Това е вярно, но тъй като всеки етнос включва и привърженици на Феникса, не по-малко вярно е, че няма гонения и жестокости, на които сектата да не е била жертва или изпълнител. Във войните на Запад, както и далеч на Изток те са проливали кръвта си като миряни под вражи знамена; нищо не им струва да се отъждествят с всички народи по Земното кълбо.
Без свещена книга, която да ги обединява така, както Писанията обединяват Израел, без обща памет, без онази друга памет, която е общият език, разпилени по лицето на Земята, различни по цвят и черти, те са свързани само от едно нещо — Тайната; тя ще продължава да ги свързва до края на дните. Някога в добавка към Тайната е съществувала и една легенда (а може би и космогоничен мит), но повърхностните люде на Феникса са я забравили и сега пазят само неясното предание за едно наказание. За наказание, договор или привилегия, защото версиите се различават, но все пак в тях смътно се долавя присъдата на един Бог, който обещава на част от човешкия род самата вечност, ако потомците й, поколение след поколение, изпълняват определен ритуал. Сверил съм сведенията на пътешествениците, разговарял съм с патриарси и богослови; мога да потвърдя, че изпълнението на ритуала е единствената религиозна практика, спазвана от членовете на сектата. Именно този ритуал представлява Тайната. Той, както вече посочих, се предава от поколение на поколение, но традицията не позволява на децата да го научават от майките си или от свещенослужителите; посвещението в мистерията е задача, поверена на най-нискостоящи индивиди в групата. Някой роб, прокажен или просяк играе ролята на посветител в тайнството. Възможно е даже дете да стане наставник на друго дете. Самото действие е тривиално, краткотрайно и не изисква описание. Материалите, използвани при обреда, са корк, восък или гума арабика. (В литургията се споменава и тиня, която също се използва често.) Няма храмове, посветени изрично на тези богослужения; напълно подходящи за целта могат да бъдат някоя съборетина, зимник или пруст. Тайната е свещена, но това не й пречи да бъде и малко смехотворна; ритуалът се изпълнява скришом, крадешком и адептите не говорят за него. Няма почтени думи, с които да се назове, но се подразбира, че всички думи го назовават или по-скоро неизбежно го загатват; в един разговор казах нещо незначително и някои привърженици се засмяха, а други се смутиха, защото почувстваха, че съм се докоснал до Тайната. В литературата на германските народи има стихотворения, написани от членове на сектата; тези творби на пръв поглед описват морето или вечерния здрач, ала постоянно чувам да се говори, че по някакъв начин символизират Тайната. Orbis terrarum est speculum Ludi150, казва една апокрифна пословица, която Шарл дьо Канж151 е отбелязал в своя „Тълковен речник“. Някакъв свещен ужас не позволява на редица верни последователи да изпълняват дори най-простия ритуал; останалите ги презират, ала те самите се презират още повече. Затова пък на голяма почит се радват онези, които съзнателно отхвърлят утвърдената практика и постигат пряко общение с божеството; за да изразят това общение, те си служат с образи от литургията. Тъй Сан Хуан де ла Крус (Св. Йоан на Кръста) е написал:
На три континента успях да заслужа приятелството на мнозина привърженици на Феникса; зная, че Тайната отначало им се е струвала незначителна, тягостна, вулгарна и (което е още по-странно) невероятна. Не се примиряваха да признаят, че родителите им са се принизявали до такива дяволии. Удивително е, че Тайната не се е изгубила още преди време; напук на световните превратности, напук на войните и масовите изселвания тя достига с огромна сила до всички верни следовници. Даже някой не се поколеба да заяви, че вече е станала инстинктивна.
Югът
Евангелисткият пастор, който през 1871 година пристигна в Буенос Айрес с параход, се казваше Йоханес Далман. През 1939 година Хуан Далман, един от внуците му, работеше в общинската библиотека на улица „Кордоба“ и се чувстваше истински аржентинец. Дядо му по майчина линия бе онзи Франсиско Флорес от втори пехотен полк, който загина пронизан от копията на катриелски индианци на границата на провинция Буенос Айрес; от двата си тъй различни рода Хуан Далман избра (може би вслушвайки се в гласа на германската кръв) рода на този романтичен или романтично загинал дядо. Кутия с дагеротипна снимка на брадат мъж с неизразително лице, стара сабя, някои жизнерадостни и бойки мелодии, любимите строфи на „Мартин Фиеро“, годините, апатията и самотата развиха у него този креолизъм, донякъде съзнателен, но в никакъв случай показен. С цената на известни лишения Далман бе успял да запази основната част на едно имение на Юг, принадлежало на семейство Флорес; обичаше да си спомня благоуханните евкалипти и удължената розова къща, която някога е била тъмночервена. Работата, а може би и инертността го задържаха в града. Лято след лято той се задоволяваше с абстрактната мисъл, че е собственик, и с убеждението, че къщата му го чака на мястото си там, в равнината.
151
Шарл дьо Канж (1610–1688) — френски ерудит, автор на трудове за Византия и Източната Латинска империя, както и на два тълковни речника — бел.прев.