Влакът чакаше на предпоследния коловоз. Далман обходи вагоните и откри един почти празен. Постави багажа на мрежата, а когато влакът потегли, отвори куфара си и след кратко колебание извади първия том на „Хиляда и една нощ“. Фактът, че бе взел със себе си тази книга, така тясно свързана със сполетялото го нещастие, потвърждаваше, че това нещастие е вече минало, и същевременно беше весело и тайно предизвикателство към разгромените сили на злото.
От двете страни на влака градът преминаваше на предградия, а след това гледката се смени с градини и вили, които трайно отклониха вниманието на Далман от книгата. Всъщност той чете малко; вълшебната планина и духът, заклел се да убие своя благодетел, бяха възхитителни — кой ще отрече това?, — ала не по-малко възхитителни бяха утрото и самият факт, че съществуваш. Радостта отвличаше вниманието му от Шехеразада и приказните й чудеса; Далман затваряше книгата и просто живееше.
Обядът (бульонът бе поднесен в лъскави метални купички както в далечните лета на детството) също му достави наслада, спокойна и приета с благодарност. „Утре ще се събудя в имението“, помисли си той и му се стори, че у него живеят едновременно двама души: единият пътуваше през есенния ден и просторите на родината, докато другият бе затворник в една клиника, подложен на непрестанни мъчения. Виждаше неизмазани тухлени къщи, ъглести и удължени, вечно загледани в минаващите влакове; виждаше ездачи, препускащи по прашни пътища; виждаше долчинки и вирчета, добитък; виждаше големи бяло-сиви облаци, които изглеждаха като от мрамор, и всичко това беше нереално като съновидение на равнината. Струваше му се, че разпознава и дървета, и посеви, но не би могъл да назове имената им, защото непосредствените му знания за природата бяха неизмеримо по-оскъдни от онези, които бе черпил от носталгията и литературата.
От време на време задрямваше и в съня си усещаше стремителното движение на влака. Непоносимо бялото обедно слънце вече се беше превърнало в жълто слънце, което предхожда здрача и бързо става червено. Влакът също беше друг; не беше онзи, който потегли от гара „Конститусион“; равнината и часовете, които бе пропътувал, го бяха преобразили. Навън движещата се сянка на вагона се удължаваше към хоризонта. Нито селища, нито други признаци на човешко присъствие смущаваха девствената земя. Всичко беше необятно, но същевременно близко и някак потайно. В безкрайната равнина от време на време се мярваше бик. Самотата бе пълна, почти враждебна и на Далман му се струваше, че пътува и към миналото, а не само на юг. От тази чудновата мисъл го отвлече кондукторът, който, поглеждайки билета му, го предупреди, че влакът ще спре не на известната му гара, а малко по-рано на друга, за която Далман само бе чувал. Продължи да му дава обяснения, които Далман не се опита да разбере, нито дори да изслуша, защото изобщо не го интересуваха.
Влакът спря тромаво почти насред полето. От другата страна на железопътната линия беше гарата — един перон, покрит с навес. Нямаше никаква кола, но началникът го успокои, че вероятно ще може да намери превозно средство в кръчмата на километър от тук.
Далман възприе тази разходка като малко приключение. Слънцето вече беше залязло, но последните му зари оживяваха ведрата тиха равнина, преди нощта да я заличеше. По-скоро от желание да се наслади на всичко това, отколкото за да не се умори, Далман крачеше бавно, вдъхвайки със спокойно блаженство мириса на люцерната.
Някога пивницата сигурно е била яркочервена, но за късмет годините бяха смекчили този крещящ цвят. Нещо в скромната й постройка му напомни една гравюра, навярно от някое старо издание на „Пол и Виржини“153. На един стълб бяха вързани няколко коня. Отначало на Далман му се стори, че познава собственика; после разбра, че го е заблудила приликата му с едного от санитарите в клиниката. След като го изслуша, собственикът каза, че ще нареди да запретнат бричката; за да запълни деня с още нещо и да мине времето, Далман реши да вечеря в пивницата.
На една от масите шумно ядяха и пиеха неколцина младежи, на които Далман отначало не обърна внимание. На пода, опрял гръб о тезгяха, се бе свил, неподвижен като вещ, някакъв старец. Годините го бяха смалили и изгладили, тъй както водата изглажда камъка. Беше смугъл, дребен и мършав и сякаш живееше извън времето, във вечността. Далман със задоволство забеляза кърпата на челото, шаячното пончо, дългия чирипа154 и ботушите от конска кожа и си каза, спомняйки си безсмислени спорове с хора от северните провинции или от Ентре Риос, че такива гаучо се срещат още само на Юг.
154
Старинна дреха на аржентинските селяни — парче плат, увито като панталон около бедрата — бел.прев.