Когато най-сетне се отскубнах от този кошмар, намерих се захвърлен и с вързани ръце в някаква продълговата каменна ниша, не по-голяма от обикновен гроб, изсечена плитко в неравния и каменист склон на някаква планина. Стените на нишата бяха влажни, огладени по-скоро от времето, отколкото от човешка ръка. Усетих болезнено туптене в гърдите, усетих как ме изгаря жаждата. Понадигнах се и извиках със слаб глас. В полите на планината безшумно течеше нечиста река, задръстена от строителни отпадъци и пясък; на отсрещния бряг — и в това нямаше съмнение — (под залязващото или изгряващото слънце) блестеше Градът на Безсмъртните. Видях стени, арки, фронтисписи и форуми; градът се издигаше върху каменно плато. Стотина неправилни ниши, подобни на моята, браздяха планината и долината. В пясъка имаше нещо като плитки кладенци; от тези малки дупки (и от нишите) се подаваха голи мъже със сивкава кожа, с неподстригани бради. Стори ми се, че ги познах; бяха от зверското племе на троглодитите, които мърсят бреговете на Персийския залив и Етиопските пещери; не бях изненадан от това, че не знаеха да говорят и се хранеха със змии.
Изгарящата жажда ме направи дързък. Прецених, че разстоянието до пясъка е около трийсет стъпки; със затворени очи и със завързани на гърба ръце се хвърлих надолу. Потопих окървавеното си лице в мътната вода. Пих като животно. Преди да потъна отново в съня и в кошмарите, необяснимо защо повторих една гръцка фраза: „Всички, живеещи мирно в Зелея и близо до Ида, бяха богати и пиеха черна вода от Езепа…“157
Не знам колко дни и колко нощи съм прекарал така. Изтощен, не бях в състояние да намеря отново убежище в пещерата; проснат гол на незнайните пясъци, оставих слънцето и луната да се разпореждат със злощастната ми съдба. Троглодитите, наивни като деца в своето дивачество, не ми помогнаха нито да оживея, нито да умра. Напразно ги молех да ме убият. Един ден протрих в острието на кремък въжето, с което бях вързан. На следващия ден се надигнах и успях да изпрося или да открадна — аз, Марк Фламиний Руф, военен трибун на един от римските легиони — първото парче от презряното змийско месо.
Неудържимото ми желание да видя Безсмъртните, да се докосна до този град на свръхчовеци не ми даваше да затворя очи. Троглодитите, сякаш предугадили намеренията ми, също не спяха; в началото си помислих, че ме следят, по-късно — че са се заразили от безпокойството ми, така както става с кучетата. За да напусна това диво селище, избрах най-оживения час — късния следобед, когато почти всички се измъкват от пещерите и кладенците и гледат към залеза, без да го виждат. Помолих се на глас с членоразделна реч — не толкова, за да измоля божията милост, колкото да изплаша племето. Прекосих реката, задръстена от пясъчни наноси, и се отправих към Града. Двама-трима мъже ме последваха смутени. Както всички други от това племе те бяха дребни на ръст; будеха отвращение, а не страх. Наложи се да заобиколя някакви странни по форма котловини, които ми се сториха каменни кариери; объркан от големината на Града, бях помислил, че се намирам съвсем близо. Едва към полунощ кракът ми стъпи на черната сянка — начупена от някакви идолопоклоннически фигури, — която хвърляха стените му върху жълтия пясък. Спря ме някакъв свещен ужас. Всичко ново и пустинята за човека са толкова отвратителни, че се зарадвах, като забелязах, че ме е последвал един от троглодитите. Затворих очи и зачаках (без да спя) да засияе денят.
Казах вече, че Градът беше построен върху каменно плато. Това плато, подобно на скалист отвесен морски бряг, не беше по-достъпно от стените. Напразно крачех неуморно; в черния фундамент не откривах и най-малка неправилност; навсякъде еднообразният зид сякаш не допускаше една-единствена врата. Дневният зной ме принуди да се скрия в една пещера; в дъното й имаше кладенец, а в кладенеца — стълба, която се губеше в долния мрак. Спуснах се през хаос от порутени галерии, стигнах до обширна кръгла стая; очертанията й едва-едва се открояваха в мрака. В това подземие имаше девет врати; осем от тях водеха към някакъв лабиринт, който измамно свършваше в същата стая; деветата (през друг лабиринт) водеше към втора кръгла стая, съвсем същата като първата. Не знам колко бяха общо стаите — нещастието и тревогата ми ги умножиха. Тишината беше враждебна и почти съвършена; в дълбоките каменни мрежи не се долавяше друг шум освен някакъв подземен вятър; не успях да открия какво го поражда; сред цепнатините безшумно се губеха струйки ръждива вода. С ужас започнах да привиквам към този странен свят; стори ми се невероятно, че може да съществува нещо друго освен подземия с по девет врати, освен дълги разклоняващи се подземия. Не знам колко време съм вървял под земята; знам само, че в даден момент смесих в носталгията си онова ужасно селище на диваците и моя роден град, разположен сред лозя.