Смъртта (или загатването за нея) прави хората ценни и патетични. Те — хората — предизвикват съчувствие поради обстоятелството, че са само временни явления; всяко тяхно действие може да бъде последно; всеки човешки образ може да се разсее и да изчезне както образите в сън. Всичко при смъртните има стойност на необратимо и съдбовно. При Безсмъртните обаче всяко действие (и всяка мисъл) е отзвук на други, които в миналото са го предшествали без видимо начало или са точно предзнаменование за други действия, които в бъдеще ще го повтарят до умопомрачение. Няма нищо, което да не е сякаш загубено сред неуморни огледала. Нищо не може да се случи само веднъж, нищо не е ценно поради своята невъзвратимост. Елегичното, сериозното, тържественото не важат за Безсмъртните. Омир и аз се разделихме пред вратите на Танжер — струва ми се, че дори не се сбогувахме.
Пребродих други царства, други империи. През есента на 1066 година се сражавах на Стамфордския мост, вече не помня дали във войските на Харалд, който скоро след това намери там смъртта си, или сред воините на онзи злощастен Харалд Хардрада, който завоюва шест или малко повече стъпки английска земя. През седми век от хиджра160 в предградието Булак преписах с равен краснопис — на език, който съм забравил, и с азбука, която не зная — седемте пътешествия на Синдбад Мореплавателя и историята на Бронзовия град. В двора на затвора в Самарканд дълго играх шах. В Биканер, също и в Бохемия, се занимавах с астрология. През 1638 година бях в Коложвар, после в Лайпциг. През 1714 година в Абърдийн се записах за шестте тома на „Илиадата“ на Поуп. Знам, че ги препрочитах с наслада. През 1729 година спорих за произхода на тази поема с един преподавател по реторика, който, доколкото си спомням, се наричаше Джанбатиста; неговите доводи ми се сториха неопровержими. На 4 октомври 1921 година корабът „Патна“, с който пътувах за Бомбай, бе принуден да пусне котва в едно пристанище на брега на Еритрея161. Слязох, спомних си други утрини, в далечни времена, също на брега на Червено море, когато бях римски трибун и треската, магиите и бездействието унищожаваха войниците. Край града видях пълноводен извор с чиста вода. Опитах я по навик. Когато се катерех по брега, едно трънливо дърво одраска опакото на дланта ми. Необичайната болка ми се стори много силна. Невярващ, онемял и щастлив, наблюдавах как бавно се образува ценната капка кръв. Отново съм смъртен, повтарях си, отново приличам на всички хора. Тази нощ спах до зори.
… Прегледах след година тези страници. Убеден съм, че отговарят на истината, но в първите глави и дори в някои откъси на останалите, струва ми се, долавям нещо невярно. Дължи се може би на злоупотребата с някои обстоятелствени подробности — средство, което научих от поетите и което заразява всичко с лъжовност, тъй като тези подробности могат наистина да изобилстват във фактите, но не и в спомена за тях… Мисля обаче, че открих и по-дълбока причина. Ще пиша за нея; нищо, че ще ме вземат за фантазьор.
Историята, която описах, изглежда недействителна, защото в нея се преплитат събития, случили се на двама души. В първата глава конникът иска да узнае името на реката, която мие стените на Тива; Фламиний Руф, който по-рано бе нарекъл града Стовратната Тива, твърди, че реката се нарича Египет; никой от тези изрази не е присъщ на него, а е присъщ на Омир, който изрично споменава в „Илиада“ за Стовратната Тива, а пък в „Одисея“ чрез устата на Протей и Одисеи неизменно казва Египет вместо Нил. Във втората глава, пиейки от водите на безсмъртната река, римлянинът произнася няколко думи на гръцки език: това са думи на Омир и могат да се намерят в края на прословутото изброяване на корабите. След това в главозамайващия дворец той споменава за „необяснимо порицание, което бе почти угризение“; това са думи на Омир, който бе предвидил този ужас. Тези нередности ме разтревожиха; други пък, от естетическо естество, ми помогнаха да открия истината. Последната глава ги включва; там пише, че съм се сражавал на Стамфордския мост, че в Булак съм транскрибирал пътешествията на Синдбад Мореплавателя и че в Абърдийн съм се записал за „Илиадата“ на Поуп. Чете се inter alia162, че: „В Биканер, а също и в Бохемия се занимавах с астрология“. Никое от тези твърдения не е невярно; знаменателно е, че въобще съм изтъкнал тези факти. Първото от всички тях сякаш подхожда на воин, но после става ясно, че разказвачът набляга не на военното, а на човешката съдба. Следващите свидетелства са по-любопитни. Една неясна и проста причина ме накара да ги отбележа; направих го, защото знаех, че са патетични. Изречени от римлянина Фламиний Руф, те не са патетични. Патетични са, когато ги казва Омир; странно е той да преписва в XIII век приключенията на Синдбад, на един втори Одисеи, и да открие векове по-късно в някакво северно царство и на варварски език това, което е казано в неговата „Илиада“. Що се отнася до изречението, в което се споменава Биканер, очевидно е, че то е дело на някой писател, жадуващ (както авторът на изброяването на корабите) да реди благозвучни слова163.
161
В ръкописа има нещо зачеркнато; може би името на пристанището е било изтрито — бел.авт.
163
Ернесто Сабато предполага, че Джанбатиста, с когото антикварят Картафил е обсъждал създаването на „Илиада“, е Джанбатиста Вико; този италианец твърдял, че Омир е символичен персонаж подобно на Плутон или Ахил — бел.авт.