Когато приближава краят, от спомена не остават образи, а само думи. Не е странно, че времето е смесило ония, които някога са ме представяли, с тези, които са били символи на съдбата на човека, придружавал ме толкова много векове. Бил съм Омир, скоро ще бъда Никой както Одисеи; и скоро ще бъда всички — ще бъда мъртъв.
Послепис от 1950 година. Сред коментарите, които предизвика горната публикация, най-любопитният, макар и не най-вежливият, е озаглавен иносказателно „A coat of many colours“164 (Манчестър, 1948) и е дело на неуморното перо на доктор Наум Кордоверо. Възлиза на около стотина страници. Говори за гръцки центони, за центони от периода след Римската империя, за Бен Джонсън, който окачествявал съвременниците си с цитати от Сенека, за „Virgilius evangelizans“165 на Александър Рос, за художествените похвати на Джордж Мур и Елиът и накрая за „разказа, приписван на антикваря Йосиф Картафил“. В първата глава авторът на коментара посочва, че има кратки заимствания от Плиний („Historia naturalis“166, V, 8); във втората — от Томас де Куинси („Writings“, III, 439); в третата — от едно писмо на Декарт, адресирано до посланика Пиер Шаню; в четвъртата — от Бърнард Шоу („Back to Methuselah“167, V.). Поради тези плагиатства или кражби той заключава, че целият документ е апокрифен.
Според мен този извод е неприемлив. Когато приближава краят, пише Картафил, от образа вече не остават спомени, остават само думи. Думи, думи неуместни и осакатени, думи на други хора — това е била жалката милостиня, която са му оставили часовете и вековете.
Мъртвецът
На Сесилия Инхениерос
Да си представиш, че е възможно един мъж от предградията на Буенос Айрес, един беден нехранимайко, чиято единствена добродетел е суетната смелост, да прекоси безкрайните степи край бразилската граница и да стане главатар на контрабандисти — не, това е немислимо. На тези, които споделят същото мнение, искам да разкажа какво се случи с Бенхамин Оталора, за когото навярно вече не си спомнят в квартал „Балванера“ и който умря — както му се полагаше — от куршум някъде в Риу Гранди ду Сул. Не съм осведомен за подробностите около приключенията му; като ги узная, ще поправя и ще допълня тези страници. Засега мисля, че е достатъчен този кратък разказ.
Към 1891 година Оталора е на деветнайсет години. Той е младеж с ниско чело, с искрени и светли очи, силен и упорит като всеки баск. Един сполучлив удар с кама му вдъхва увереност, че е смел — не се смущава от смъртта на противника си, нито от необходимостта веднага да напусне Аржентина. Местният главатар му дава едно писмо за някой си Асеведо Бандейра от Уругвай. Оталора тръгва, морето е бурно, корабът сякаш всеки миг ще се разпадне.
На другия ден той броди из улиците на Монтевидео с някаква неизповядана, а може би неосъзната тъга. Не успява да намери Асеведо Бандейра; към полунощ в една кръчма на „Пасо дел Молино“ присъства на кавга между говедари. Проблясва нож. Оталора не знае кой е прав, кой — крив, но го привлича самата опасност, така както други ги привличат картите или музиката. В бъркотията успява да отклони коварен удар с кама, който един ратай се опитва да нанесе на някакъв човек с тъмна шапка и пончо. По-късно се оказва, че това е Асеведо Бандейра. (Когато го узнава, Оталора скъсва препоръчителното писмо, защото предпочита да разчита само на себе си.) Асеведо Бандейра, макар и едър и набит, необяснимо защо прави впечатление на уродлив; лицето му, винаги прекалено напрегнато, има нещо еврейско, негърско и индианско; по външност напомня маймуна и тигър; белегът, който разсича лицето му, както и черните четинести мустаци допълват картината.
Избухнала под въздействие на или поради алкохола, кавгата спира така внезапно, както е започнала. Оталора пие заедно с говедарите, после отива с тях на някакъв гуляй, вече в късна утрин се прибира в голяма неугледна къща. Мъжете си постилат да спят в последния от вътрешните дворове, който е с пръстена настилка. В просъница Оталора сравнява тази нощ с предишната — сега той вече стъпва на твърда земя, намира се между приятели. Смущава го само известно угризение — не му е мъчно за Буенос Айрес. Той спи до късно следобед, когато го събужда същият оня ратай, който предишната вечер пиян бе нападнал Бандейра. (Оталора си спомня, че този мъж бе продължил да гуляе с другите в нощта на смут и веселба и че Бандейра го бе накарал да седне от дясната му страна и да продължи да пие.) Мъжът му казва, че господарят го вика. В нещо като кабинет, който гледа към пруста (Оталора никога преди това не е виждал пруст със странични врати), го очаква Асеведо Бандейра, придружен от една белолика червенокоса жена с надменно изражение. Бандейра го хвали, предлага му чаша ракия, повтаря, че му се е сторил смелчага, и му предлага да замине с останалите на Север, за да докарат едно стадо. Оталора приема; утрото го заварва на път към Такуарембо.