Пристигат сандъци с пушки, пристигат сребърна кана и сребърен леген за стаята на жената, пристигат завеси от плътна дамаска; една сутрин от планината пристига мрачен конник с гъста брада и пончо. Името му е Улпиано Суарес, той е капанга, или телохранител, на Асеведо Бандейра. Говори твърде малко, и то с бразилски акцент. Оталора не знае дали да припише въздържаността му на враждебност, на неприязън или на простотия. Но знае, да, в това е сигурен, че за плана, който е замислил, трябва да спечели приятелството му.
След това в съдбата на Бенхамин Оталора нахълтва един риж кон с черна грива и опашка, с обковано със сребро седло и с гул, поръбен с тигрова кожа, който Асеведо докарва от Юга. Този буен кон е символ на могъществото на господаря и затова младежът се стреми към него; пожелава също така с някакво злобно желание и жената с огнената коса. Жената, седлото и рижият кон — това са атрибути на мъжа, когото той иска да унищожи.
Тук историята се усложнява и задълбочава. Асеведо Бандейра владее изкуството да плаши постепенно, да унижава събеседника си малко по малко, като си служи със сатанинска ловкост, смесвайки истина и подигравки. В изпълнение на тежката задача, която си поставя, Оталора решава да прилага същия този лукав метод. Решава да измести постепенно Асеведо Бандейра. В дни на обща опасност успява да спечели за приятел Суарес. Доверява му своя план. Суарес му обещава да му помогне. След това се случват много неща, но малко от тях са ми известни. Оталора вече не слуша Бандейра — редовно забравя, променя или изопачава заповедите му. Съдбата сякаш участва в заговора и ускорява събитията. Един ден по обед в полето на Такуарембо става престрелка с хора от Риу Гранди ду Сул. Оталора измества Бандейра и ръководи уругвайците. Един куршум го ранява в рамото, но същата тази вечер той се връща във Въздишката яхнал рижия кон; същата вечер няколко капки от кръвта му изцапват тигровата кожа и същата тази нощ той люби жената с огнената коса. Според други версии редът на тези събития е различен и те отричат всичко да се е случило в един ден.
Все пак, макар и привидно, Бандейра продължава да е шеф. Той издава заповеди, които не се изпълняват. Оталора не го закача поради някакво смесено чувство, плод на навика и на съжалението.
Последната сцена от историята е свързана с пиршеството през последната нощ на 1894 година. Тази нощ хората от Въздишката ядат току-що заклано агне и пият силен кавгаджийски алкохол. Някой не спира да свири на китара бавна милонга. Седнал начело на масата, Оталора, пиян, ликува и гради кулата на своето тържество и самозабрава, символ на необратимия ход на съдбата му. Бандейра, мълчалив сред суетнята, оставя да се нижат часовете на шумната нощ. Когато часовникът бие дванайсет, той се изправя, сякаш внезапно си е спомнил някакво задължение. Става и почуква леко на вратата на жената. Тя отваря незабавно, сякаш е очаквала повикването. Излиза полуоблечена и боса. С глас, който изтънява и се провлачва, шефът заповядва:
— Щом като ти и портеньо169 се обичате толкова много, ще го целунеш ей сега пред всички.
Той прибавя една ругатня. Жената се съпротивява, обаче двама мъже вече са я хванали за мишниците и я запращат върху Оталора. Обляна в сълзи, тя го целува по лицето и по гърдите. Улпиано Суарес вече е извадил пистолета си. Преди да умре, Оталора разбира, че е бил предаден от самото начало, че е бил осъден на смърт, че са му позволили любовта, властта и тържеството, защото вече са го смятали за мъртвец, защото за Бандейра той е бил вече мъртвец.
Почти с пренебрежение Суарес стреля.
Богословите
След като изравниха със земята градината и оскверниха потирите и олтарите, хуните нахлуха на коне в манастирската библиотека, изпокъсаха неразбираемите книги, погавриха се с тях и ги запалиха, може би от страх, че в буквите се крият някакви хули към техния бог — железния ятаган. Така изгоряха палимпсести и кодекси, ала в самото сърце на кладата, сред пепелта, оцеля почти невредима дванайсетата книга на „Civitas Dei“170, от която научаваме как Платон проповядвал в Атина, че в края на вековете всички неща ще възвърнат прежното си състояние, а той самият в Атина пак щял да излага същото учение пред същите слушатели.
170
„De Civitate Dei“ („За Божия град“), трактат на Св. Августин (354–430), написан във връзка с превземането и плячкосването на Рим през 410 г. от вестготите начело с Аларих; това събитие е използвано като повод за сравнение на небесното и земното царство. В XIII глава на споменатата дванайсета книга се води полемика с Платоновите възгледи за естеството на времето — бел.прев.